Читать «Покана за екзекуция (Романи)» онлайн - страница 125

„А нали съм изготвен толкова грижливо — мислеше си Цинцинат, като плачеше в мрака. — Извивката на гръбначния ми стълб е изчислена толкова хубаво, толкова тайнствено. Чувствувам в прасците си толкова много стегнато навити версти, които тепърва бих могъл да пробягам в живота си. Главата ми е толкова удобна…“

Часовникът удари и половина, отнасяща се кой знае за какво.

II

Сутрешните вестници, които Родион му донесе с чаша възтопъл шоколад — местното вестниче „Добро утро“ и по-сериозният орган „Гласът на публиката“, както винаги гъмжаха от цветни снимки. В първото намери фасадата на своята къща: децата гледат от балкона, тъстът му гледа от кухненския прозорец, фотографът гледа от прозореца на Марфинка; във втория — познатия изглед от този прозорец към градинката с ябълката, отворената външна врата с фигурата на фотографа, който снима фасадата. Освен това намери и себе си на две снимки, които го представяха в кротката му младост.

Цинцинат се бе родил от неизвестен минувач и бе прекарал детството си в голямото общежитие оттатък Строп (чак след двайсетте си години се запозна мимоходом с чирикащата, крехка, още толкова млада наглед Цецилия Ц., заченала го една нощ край Езерата, когато била съвсем младо момиче). От ранни години, по чудо осъзнал опасността, Цинцинат бдително се усъвършенствуваше да скрива някои свои различия. Без да пропуска чужди лъчи и като създаваше в състояние на покой странното впечатление за единствено тъмно препятствие в този свят на прозрачни един за друг души, той се научи все пак да се преструва на проницаем, с тази цел прибягваше до сложна система от нещо като оптични заблуди, но стига да се отпуснеше за миг, да не следеше толкова внимателно себе си, извивките на умело осветените си душевни плоскости, наоколо изведнъж се надигаше тревога. В разгара на общите игри връстниците изведнъж се дръпваха от него, сякаш доловили, че яснотата на погледа и сините му слепоочия са лукава заблуда и че всъщност Цинцинат е непроницаем. Случваше се учителят сред настъпилото мълчание, събрал и сбърчил с досада и недоумение всичките си запаси кожа около очите, дълго да го гледа и накрая да попита:

— Какво става с теб, Цинцинат?

Тогава Цинцинат се вземаше в ръце и притиснал се до гърди, се отнасяше в безопасно място.

С течение на времето безопасните места ставаха все по-малко, навред проникваше гальовното слънце на публичните грижи и прозорчето във вратата бе така нагласено, че в килията не съществуваше ни една точка, която наблюдателят отвън да не можеше да прободе с поглед. Затова Цинцинат не смачка шарените вестници на топка, не ги хвърли — както стори неговият призрак (призракът, който съпровожда всекиго от нас — и теб, и мен, ето и него — и върши това, което ти се иска да сториш в дадения момент, а не бива…). Цинцинат преспокойно остави вестниците и си допи шоколада. Кафявият каймак, покрил шоколадената повърхност, се превърна върху устната му в сбръчкана дрипа. Сетне облече черен халат, прекалено дълъг за него, нахлузи черни пантофи с помпони, черна кръгла шапчица и тръгна из килията, както се разхождаше всяка сутрин от първия ден на затворничеството си.