Читать «Покана за екзекуция (Романи)» онлайн - страница 126

Детство по крайградските морави. Играеха на топка, на свинка, на карамора, на прескочикобила, на малина, на бъз… Той беше лек и пъргав, но с него не обичаха да играят. През зимата градските склонове гладко се покриваха със сняг и колко дивно бе да се спускаш надолу със „стъклена“ сабуровска шейна… Колко бързо настъпваше нощта, когато се връщаше вкъщи от пързалката… Какви звезди — каква тъга и мисъл горе, — а долу нищо не знаят. В мразовития металически мрак с жълта и червена светлина горяха вкусни прозорци; жени с лисичи манта върху копринените рокли притичваха през улицата от къща в къща; електрически вагонетки, раздухвайки вихър, префучаваха по заснежените релси.

Гласче: „Аркадий Илич, погледнете Цинцинат…“

Не се сърдеше на доносниците, но те се множаха и възмъжавайки, ставаха страшни. Всъщност тъмен за тях, сякаш изрязан от кубическия сажен на нощта, непроницаемият Цинцинат се извръщаше натам-насам, за да улучи лъчите, панически припряно се мъчеше да застане така, че да изглежда светлопроводим. Околните се разбираха от половин дума — защото нямаха такива думи, които да свършват някак неочаквано, с ижица, да речем, като се превръщат в прашка или в птица, с учудващи последици. В прашния малък музей на Втория булевард, където го водеха през детството и където той самият по-късно водеше питомците, бяха събрани редки, прекрасни неща — но за всички граждани освен него всяко от тях бе също така ограничено и прозрачно, както и те самите един за друг. Това, което не е назовано, не съществува. За съжаление всичко бе назовано.

„Битие безименно, същественост безпредметна…“ — прочете Цинцинат на стената там, където разтворената врата закриваше стената.

„Вечно празнуващи, за вас ми…“ — пишеше на друго място.

По-вляво, с устремен и чист почерк, без ни една излишна чертица: „Обърнете внимание, че когато те говорят с вас…“ — по-нататък, уви, бе заличено.

До него — с разкривени детски букви: „Ще глобявам писателите“ — и подпис: директорът на затвора.

Можеше да се разчете още един вехт и загадъчен ред: „Измерете, преди да измрете — после ще бъде късно.“

— Мен във всеки случай ме измериха — каза Цинцинат, като пое отново на път и леко зачука в движение с кокалчетата на пръстите си по стените. — Как не ми се умира! Душата ми се е свряла във възглавницата. Ох, не ми се умира! Студено ще ми бъде да се измъквам от топлото тяло. Не ми се иска, почакайте, оставете ме още да подремя.

Дванайсет, тринайсет, четиринайсет. Петнайсет години — на толкова бе Цинцинат, когато започна работа в ателието за играчки, бе изпратен там поради ниския си ръст. А вечер се наслаждаваше на старинни книги сред ленивия, очароващ плисък на дребните вълни в плаващата библиотека „Д-р Синеоков“, удавил се на същото това място в градската речица. Мърморещи вериги, плисък, оранжеви абажурчета на галерийката, плисък, лепнеща от луната водна шир — и в далечината, в черната паяжина — пробягващи светлинки. Но после ценните томове започнаха да се развалят от влагата, така че в края на краищата се наложи да пресушат реката, отклониха цялата вода в Строп по специално прокопан канал.