Читать «Последната битка на Сандокан» онлайн - страница 4

Малайския тигър не отговори. Започна да се разхожда из стаята със скръстени ръце, клюмнал глава. За какво мислеше този неустрашим човек? Португалецът Яниш не можеше да отгатне, макар и да го познаваше от дълго време.

— Сандокан — рече той след няколко минути, — за какво мислиш?

Тигъра се спря и втренчи очи в него, но пак не отговори.

— Какво те мъчи? — запита Яниш. — Човек би казал, че страдаш, задето англичаните те мразят много.

И този път пиратът замълча.

Португалецът стана, запали пура и се отправи към една скрита под тапицерията врата.,

— Лека нощ, братле — каза той.

При тези думи Сандокан се сепна и спря португалеца с жест:

— Само една дума, Яниш.

— Говори,

— Знаеш ли какво… искам да отида в Лабуан!

— Ти!… В Лабуан?

— Защо се чудиш толкова?

— Защото си прекалено смел и може да извършиш някоя лудост в бърлогата на твоите най-върли врагове.

Сандокан го погледна с пламтящите си очи и изръмжа глухо.

— Братко — поде отново португалецът, — не предизвиквай съдбата. Пази се! Хищната Англия е хвърлила око на нашия Момпрацем и може би чака само смъртта ти, за да нападне тигрите и да ги унищожи. Пази се, защото видях един кръстосвач със щръкнали оръдия, натъпкан с въоръжени хора, да обикаля в наши води. А това е лъв, който само чака плячка.

— Но ще срещне Тигъра! — извика Сандокан целият разтреперан, като стисна пестници.

— Да, ще го срещне и може би ще загине в битката, но неговият предсмъртен вик ще стигне до бреговете на Лабуан и срещу теб ще тръгнат други. Ще загинат много лъвове, защото ти си силен и страшен, но ще падне и Тигъра!

— Аз!…

Сандокан скочи напред разярен, с пламтящи очи и свити лакти, сякаш бе стиснал оръжие. Но това бе само за миг; седна до масата, изпи на един дъх останалата пълна чаша и със съвсем спокоен глас каза:

— Имаш право, Яниш. Въпреки това утре отивам в Лабуан. Една неудържима сила ме тласка към онези брегове и някакъв глас ми нашепва, че трябва да видя златокосата девойка, че трябва…

— Сандокан!…

— Мълчи, братко, да вървим да спим!

На другия ден, няколко часа след изгрев слънце, Сандокан излезе от колибата си, готов за смелия поход.

Бе надянал бойното си облекло: високи кожени ботуши в любимия му червен цвят, изящна кадифена куртка, също така червена, украсена с бродерии и ресни, и широки шалвари от небесносиня коприна. През рамо носеше далекобойна индийска карабина с разкошни арабески, на пояса му висеше тежък ятаган с дръжка от масивно злато, а отзад бе запасал един крие — оная кама със змиевидно острие, намазано с отрова, която е любимо оръжие на племената от Малайския архипелаг.