Читать «Измама» онлайн - страница 192

— Добре, отдръпни се. Аз ще преместя куфара вместо теб, мила. — Джеърд се усмихна, виждайки кичурите коса, които се бяха изплъзнали от фибите и бяха паднали пред лицето на Олимпия. — Какво те кара да мислиш, че това е портретът на капитан Джек?

Олимпия се изправи, като дишаше тежко, и избърса прашните си ръце в престилката.

— Защото успях да го зърна за малко и от това, което успях да видя, мъжът на картината приличаше на теб. Дори носеше превръзка като твоята.

— Много се съмнявам. Но с радост ще извадя портрета, за да го видиш. Ето, вземи за малко свещта.

— Да, разбира се. — Олимпия взе свещта от ръката му и му се усмихна ослепително. — Оценявам помощта ти.

Джеърд се наслаждаваше на усмивката й, но изведнъж придоби замислен вид и попита:

— Нещо не е наред ли, Олимпия?

— Не, не, разбира се, че не. Всичко е наред. — Свещта леко трепна в ръката й. — Искам да видя портрета на капитан Джек, защото той може би ще ми подскаже нещо за съкровището.

— А, да. Проклетото съкровище.

Джеърд отиде до тежкия куфар и го отмести. Пламъкът на свещта започна да свети по-слабо, когато той вдигна следващото препятствие по пътя си към портрета — тежък стол, облицован с муселин. — Олимпия, ела по-близо със свещта.

— Много съжалявам — каза Олимпия от вратата. Гласът й беше странно слаб, звучеше почти като хленчене. — Но се страхувам, че не мога.

Джеърд остави стола и се обърна точно навреме, за да види как Олимпия с трясък затваря вратата. Всичко в стаята потрепера. Течението угаси пламъка на свещта, която тя беше оставила на пода. Джеърд потъна в ужасен мрак. Чу как тежкият ключ се превърта в ключалката от другата страна на вратата.

— Знам, че вероятно ще бъдеш силно ядосан известно време, Джеърд, — Гласът на Олимпия едва се чуваше през дебелата дървена врата. — И наистина много съжалявам. Но е за твое добро.

Джеърд направи крачка напред, но се спъна в един тежък куфар. Той трепна и внимателно протегна ръка напред, за да опипва пътя си.

— Отвори вратата, Олимпия.

— Ще я отворя утре сутринта. Давам ти честната си дума, сър.

— По кое време утре сутринта? — попита Джеърд.

— Около шест или седем часа, предполагам.

— Триста дяволи! — Умната съпруга понякога е досадно бреме, помисли си Джеърд. — Предполагам, че си научила за срещата ми, мадам?

— Да, Джеърд, научих. — Сега гласът на Олимпия звучеше по-уверено. — И тъй като знаех, че няма начин да те убедя да я пропуснеш, трябваше да взема драстични мерки.

— Олимпия, уверявам те, това никак не е необходимо! — Джеърд направи още една крачка напред и удари брадичката си в тапицирания с муселин стол. — Проклятие!

— Добре ли си, Джеърд? — попита Олимпия разтревожено.

— Тук е тъмно като в рог, Олимпия.

— Но аз ти оставих свещта.

— Пламъкът угасна, когато ти затвори вратата.

— О! — Олимпия се колебаеше. — Е, до вратата има други свещи и кибрит, Джеърд. Сложих ги там по-рано през деня. Запали една от тях. Също така съм се погрижила за лека студена закуска. Тя е върху големия поднос, който пък се намира до голямата кутия в ъгъла.