Читать «2-Под този мъж» онлайн - страница 17

Лицето му се притиска в косата ми.

– Съжалявам – прошепва. – Толкова много съжалявам. Не го заслужавам, но те моля да ми дадеш втори шанс! – Той ме стиска силно. – Нужен ми е втори шанс.

– Не знам какво да правя – признавам честно. Изпитвам силен порив да избягам от него, но в същото време имам нужда да остана и да му позволя да оправи нещата. Но дали, ако остана, ще получа този смъртоносен удар? Или ако си отида, това ще бъде смъртоносният удар... и за двама ни?

Знам само, че силният, твърд и самоуверен Джеси, Джеси, който изпада в мрачно настроение, когато не му се подчинявам, който ме носи на ръце, когато заплашвам да го напусна, и който ме чука до безсъзнание, в момента го няма. Човекът до мен е възможно най-далеч от този мъж.

– Не бягай повече от мен! – моли той и ме държи здраво. Забелязвам, че треперенето му е отминало.

Отдръпвам се, избърсвам насълзеното си лице с опакото на ръката си, а очите ми са заковани върху корема му. Белегът му е по-голям и по-забележим от когато и да било. Не мога да го погледна в очите. Те вече не са ми познати. Не са потъмнели от гняв, нито проблясват от удоволствие, не са присвити свирепо, нито са засенчени от страст по мен. Те са безжизнени и не ми предлагат утеха. Но въпреки това знам, че ако изляза през тази врата, съм свършена. Единствената ми надежда е да остана, да намеря отговорите, от които се нуждая, и да се моля те да не ме убият. Той има силата да ме унищожи.

Студената му ръка се плъзва под брадичката ми. Придърпва лицето ми нагоре към своето.

– Ще оправя това. Ще те накарам да си спомниш, Ава.

Взирам се в очите му и виждам решителност през зелената мъгла. Решителността е нещо хубаво, но дали ще успее да премахне болката и лудостта, които са били там преди нея?

– Може ли да ме накараш да си спомня по традиционния наш начин? – казвам. Не е шега, въпреки че той се усмихва леко.

– Това се превръща в цел на мисията ми. И ще направя всичко, което е необходимо.

Тези думи, повторение на думите от вечерта на откриването на „Луссо“, са казани със същата непоколебимост, с каквато и тогава. Той удържа на обещанието си да докаже, че го искам. Малка искра надежда облекчава натежалото ми сърце и аз отново притискам лице в гърдите му. Прилепвам се към него и чувам как от устните му се откъсва тиха въздишка, когато ме придърпва по-близо и се държи за мен така, сякаш животът му зависи от това.

Вероятно зависи. Моят също.

– Водата във ваната ще изстине – мърморя малко по-късно, притисната в голите му гърди, докато все още седим сринати на пода в здрава прегръдка.

– Удобно ми е – оплаква се той и долавям познатия глас на Джеси.

– Трябва и да ядеш – информирам го. Чувствам се странно да му раздавам заповеди. – И тази ръка се нуждае от преглед. Боли ли?

– Адски.

Не съм изненадана. Изглежда ужасно.

– Ела! – измъквам се от здравия му захват, което го кара да мърмори, но все пак ме пуска. Изправям се и протягам ръка към него. Той ме поглежда с лека усмивка, след което поема ръката ми и се вдига от пода.