Читать «Гадателката» онлайн - страница 8

Тръгна нагоре по стълбището, но чу раздвижване и на петото ниво, тъй като крясъците и ударите отдолу предизвикваха негодуване из цялата сграда. Веднага се насочи към второто ниво, където шумът почти не достигаше.

Пристъпи предпазливо в коридора — малко по-широк, отколкото в човешкия сектор, и започна да опитва вратите. Първите две бяха заключени, а иззад третата се чуваше ужасяващо ръмжене. Едва когато наближи четвъртата стая, разпозна звук, който не би трябвало да се чува в тази част на хотела — плач на човешко дете.

За двадесет секунди се справи с ключалката и се хвърли в тъмната стая, преди вратата да се затвори отново. Извади малко фенерче и започна да оглежда помещението. Вътре имаше диван със странна форма и стол, в който нито един човек не би се настанил. Върху една маса бяха сложени шест бронзови предмета, които й бяха напълно непознати, а върху друга — остатъци от извънземна храна.

След това усети леко движение в единия ъгъл. Веднага се обърна и насочи светлината натам. Срещна погледа на малко русо момиче, оковано за дървения крак на огромен стол.

— Помогнете ми! — примоли се детето.

— Сама ли си? — прошепна Мишката.

Момичето кимна.

Мишката се приближи и се зае с белезниците.

— Как се казваш? — попита тя.

— Пенелопа — подсмръкна детето.

— Пенелопа чия?

— Просто Пенелопа.

Белезниците се разтвориха и паднаха на пода, а Мишката за пръв път огледа момичето по-подробно.

Русата коса на Пенелопа сякаш бе небрежно отрязана с нож вместо с ножици и не бе мита със седмици, ако не и с месеци. Имаше огромна синина на лявата буза, която вече избледняваше. Момичето бе слабичко и недохранено, а не жилаво и издръжливо като нея. Носеше спортен костюм, който някога е бил бял и удобен, но от дългото носене се бе измърсил и протрил. Беше боса, а петите й изранени.

— Не светвай — обади се Пенелопа. — Скоро ще се върне.

— От каква раса е?

Пенелопа сви рамене.

— Не знам.

Мишката извади нож от левия си ботуш.

— Ако се върне, преди да сме тръгнали, бъди сигурна, че го чака изненада.

Пенелопа трескаво заклати глава.

— Не можеш да го убиеш. Хайде да тръгваме…

Мишката протегна ръка и изправи момичето на крака.

— Къде са родителите ти?

— Не знам. Мисля, че са мъртви.

— Можеш ли да вървиш?

— Да.

— Добре. — Мишката се отправи към вратата. — Да тръгваме.

— Чакай! — внезапно извика Пенелопа. — Не мога без Дженифър.

— Дженифър? — попита остро Мишката. — Коя е Дженифър?

Пенелопа се втурна към ъгъла на стаята и сграбчи една мръсна парцалена кукла.

— Това е Дженифър — показа я в светлината на фенерчето. — Сега да вървим.

— Дай ръка. — Мишката се залепи за стената в коридора.

Огледа се и като не видя никакво движение, забърза към стълбите, буквално влачейки момичето след себе си. Стигнаха до подземието и влязоха в пералнята.

— Сега слушай внимателно — прошепна Мишката. — Искам да пълзиш на колене зад количките с пране, както правя аз, докато се доберем до вентилатора. Виждаш ли го?