Читать «Гадателката» онлайн - страница 109

Майк Резник

— Има ли деца на Лятно злато, с които да си играя? — обади се след няколко минути Пенелопа.

— Ще се уреди, Гадателко.

— Чудесно — възкликна ентусиазирано Пенелопа. — Най-после успях да си поиграя с няколко момичета на Калиопа и…

Внезапно тя застина и на лицето й се изписа страх.

— Какво има, Пенелопа?

— Той.

— Кой?

— Ледения. Вече ни преследва.

— Кой е Ледения? — попита Лъжекостенурката.

— Лош човек. Всички други искат да ме хванат, а той иска да ме убие.

— Няма да успее, Гадателко.

— Тогава защо ме плаши толкова? — сълзи се стичаха по бузите на момичето.

— Защото още си дете и не осъзнаваш какво точно значи да си Гадателката — отвърна Лъжекостенурката. — На Лятно злато ще те пазим, докато пораснеш голяма и силна, за да се изправиш срещу съдбата си, каквато и да е тя.

— Междувременно какви оръжия притежава този кораб? — попита Мишката.

— Никакви, това не е военен кораб.

— Колко далеч сме от Лятно злато?

Извънземният натисна един бутон и прочете символите, които се появиха веднага върху светещия екран на компютъра.

— Около два галактически стандартни дни.

— А ако не спираме за храна?

— Гадателката е още дете — отбеляза Лъжекостенурката. — Трябва да яде.

— Нямаш ли камера за дълбок сън? Не можеш ли да ни замразиш, докато стигнем до твоята планета?

— Това е малък частен кораб. Нямам никакви пособия за дълбоко замразяване.

— Много ли са близо? — обърна се Мишката към Пенелопа.

— Не знам — отговори момичето.

— Забрави за храната, не си струва риска. Само на няколко часа сме от Калиопа. Ако техният кораб е дори съвсем малко по-бърз, ще ни настигнат, ако спрем.

— Няма нужда ние да гадаем — отвърна невъзмутимо извънземният и се обърна към Пенелопа. — Безопасно ли ще е да спрем, Гадателко?

— Не.

— Можеш ли да оцелееш два дни без храна ?

— Да.

— Твоята раса пие ли вода? — попита Мишката.

— Да. Ще накарам корабната кухня да я промени според човешките вкусове.

Лъжекостенурката инструктира навигационния компютър да поддържа курса към Лятно злато, после отиде в претъпканата кухня да наблюдава филтрацията на микроелементите във водата.

— Той никога няма да спре — рече тъжно Пенелопа. — Защо просто не ме остави на мира, Мишке?

— Сигурна ли си, че те търси, за да те убие? Може би си мисли, че Лъжекостенурката те е откраднал, а той и Вечното хлапе искат да ни спасят.

— Не знам — отвърна момичето. — Той не знае.

— Не мислиш достатъчно ясно, Пенелопа. Или иска да те убие, или да те освободи. Не би ни преследвал, ако не знае какво иска да направи.

— Той все още не знае дали ще ме убие. Но мисли, че трябва да умра. — Тя се обърна към Мишката и проплака: — Защо? Какво съм му направила?

— Нищо — Мишката се намръщи и за пореден път се ядоса на себе си, че някога го е обичала. — Знаеш ли, може би е време да помислим какво да правим с него.

— Не искам да наранявам никого. Искам само да ме оставят на мира.

— Понякога не можеш да правиш само това, което искаш. Или поне не веднага — уточни Мишката.

— Не е честно — Пенелопа притисна Мариан до себе си.

— Не е — съгласи се мрачно Мишката. — И все пак може би късметът ни ще проработи. Ти си намери още един приятел и вероятно ще сме в безопасност, когато стигнем на Лятно злато.