Читать «Клиентът» онлайн - страница 9

— Удари едно — каза Роуми, без да отваря очи.

Марк се помъчи да разчете етикета, но лявото му око вече съвсем се беше затворило, а ушите му пищяха от гърмежа и не можеше да се съсредоточи. Той остави шишето до себе си и Роуми го вдигна, без да каже дума.

— Умираме, Марк — промърмори дебелият мъж тихо, сякаш си говореше сам. — Сигурно не е лесно, когато си само на единайсет, обаче няма как. Ще си кажеш ли последната дума, хлапенце?

Марк си повтаряше, че Рики е свършил каквото трябва, че маркучът вече е безвреден, че новият му приятел Роуми е смахнат и пиян, значи сега трябваше да мисли и да говори, за да се спаси. Въздухът беше чист. Той си пое дъх и реши, че ще се справи.

— От какво си полудял?

След кратко обмисляне Роуми реши, че въпросът е забавен. Той изсумтя и дори тихичко се изкиска.

— Ааа, номерът е страхотен. Направо велик. Вече от няколко седмици знам нещо, което не знае никой на света освен моя клиент, а той, между нас казано, е същинска отрепка. Разбираш ли, Марк, ние, адвокатите, често узнаваме най-различни тайни и нямаме право да ги разкрием никому. Строго поверително, както се казва. Няма начин да споменем какво е станало с парите, кой с кого спи или къде е заровен трупът, схващаш ли? — Дълбоко си пое дъх и издиша с огромно удоволствие. След това се отпусна още по-удобно, без да отваря очи. Показалецът му се сви около спусъка. — Извинявай, че трябваше да те ударя.

Марк здраво стисна клепачи, но не се случи нищо.

— На колко години си, Марк?

— На единайсет.

— Вярно бе, каза ми. На единайсет. Пък аз съм на четирийсет и четири. И двамата сме твърде млади за умирачка, нали, Марк?

— Така си е.

— Ама никой не ни пита, мой човек. Усещаш ли газовете?

— Усещам.

— Моят клиент очисти един човек, после скри трупа, а сега иска и мене да очисти. Това е цялата история. От нея се побърках. Ха-ха! Страхотно, Марк. Великолепно. Сега, буквално секунди преди да се зареем в отвъдното, аз, довереният адвокат, мога да ти разкрия къде е трупът. Да, трупът, Марк, най-знаменитият изчезнал труп на нашето време. Невероятно. Най-сетне мога да го разкрия! — Очите му се разтвориха и впиха пламтящ поглед в лицето на момчето. — Адска смехория, Марк!

Марк не виждаше нищо смешно. Озърна се към огледалцето, после към блокировката на вратата, от която го деляха само две педи. Дръжката беше още по-близо.

Роуми отново се отпусна и затвори очи, сякаш полагаше усилия да задреме.

— Съжалявам, малчо, наистина съжалявам, но както вече казах, радвам се, че си тук.

Той бавно остави бутилката върху таблото до бележката и прехвърли пистолета в дясната си ръка, като го галеше нежно и опипваше спусъка с показалец. Марк се помъчи да не гледа.

— Наистина съжалявам, че стана така, малчо. На колко си години?

— На единайсет. Питаш ме вече за трети път.

— Млък! Вече усещам газовете. И ти ги усещаш, нали? Стига си душил, дявол да те вземе! Те нямат мирис, копеле тъпо. Не можеш да ги подушиш. Ако не беше решил да се правиш на герой, сега щях да съм мъртъв, а ти щеше да си играеш нейде из гората. От мен да знаеш, ужасно си тъп.