Читать «Колекцията» онлайн - страница 149

Струваше й се, че беше изминала цяла вечност, откакто Дени беше нахлул в тази стая. Колко време беше минало? Минута? По-малко от минута? Сградата сякаш беше празна, но беше възможно и някой да е чул изстрела. Някой можеше да дойде да провери… Пазачът би трябвало да е долу… Сал нямаше време за губене, и двамата го знаеха.

Някъде далеч Нийв чу леко свистене. Движеше се асансьор. Някой може би идваше. Можеше ли да забави мига, в който Сал щеше да дръпне спусъка?

— Чичо Сал — каза тихо тя, — би ли ми казал само едно нещо? Защо беше необходимо да убиваш мама? Не можеше ли да работиш с нея? Няма нито един дизайнер, който да не използва мозъците на чираците си.

— Когато видя нещо гениално, не деля, Нийв — каза й Сал с равен глас.

Отварянето на асансьора в коридора. Някой беше там. За да попречи на Сал да чуе шума от стъпките, Нийв извика:

— Убил си майка ми заради алчността си. Ти ни утешаваше и плачеше с нас. До ковчега й каза на Майлс: „Опитай се да мислиш, че твоята хубавица спи“.

— Млъкни! — Сал протегна ръка.

Дулото на пистолета се заклати пред лицето на Нийв. Тя завъртя глава и видя Майлс на прага.

— Майлс, бягай, той ще те убие! — изпищя тя.

Сал се завъртя.

Майлс не помръдна. Абсолютно властният му глас прокънтя из стаята.

— Дай ми пистолета, Сал. Всичко свърши.

Сал насочи пистолета между двамата. С полудели от страх и омраза очи, той отстъпи назад, когато Майлс започна да се приближава.

— Не се приближавай — извика той. — Ще стрелям.

— Не, няма, Сал — каза Майлс. Сега гласът му беше смъртно тих, без следа от страх или колебание. — Ти уби жена ми. Ти уби Етел Лемстън. Само след секунда щеше да убиеш и дъщеря ми. Но Хърб и ченгетата ще са тук след минута. Те знаят за теб. Не можеш да се измъкнеш с лъжи от това. Така че ми дай този пистолет.

Думите му звучаха отмерено и бяха изречени с огромна сила и презрение. Спря за миг, преди да продължи:

— Или пък направи услуга на себе си и на всички нас, сложи пистолета в лъжливата си уста и си пръсни мозъка.

Майлс беше казал на Кити да не излиза от колата. Тя чакаше, агонизирайки. Моля те, моля те, помогни им. Надолу по улицата чу настойчивия писък на сирените. Точно пред нея спря такси и от него изхвърча Джек Кемпбъл.

— Джек — Кити отвори вратата на колата и изтича след него във фоайето. Пазачът беше на телефона.

— Де ла Салва — кресна Джек.

Пазачът вдигна ръка.

— Чакайте малко.

— Дванадесетият етаж — рече Кити.

Единственият асансьор, който работеше, не беше там. Индикаторът показваше, че беше на дванадесетия етаж. Джек сграбчи пазача за врата.

— Пусни друг асансьор!

— Ей, какво си мислиш…

Пред сградата патрулните коли започнаха да спират със скърцане на спирачките. Очите на пазача се разшириха. Хвърли на Джек един ключ.

— Това ще ги отключи.

Джек и Кити вече се изкачваха нагоре, когато полицията влезе във фоайето. Джек каза:

— Мисля, че Де ла Салва…

— Знам — отвърна Кити.

Асансьорът се замъкна до дванадесетия етаж и спря.