Читать «Сърце назаем» онлайн - страница 6

След като почука на открехнатата врата и влезе в офиса, Емили с изненада установи, че шефът й я гледа изпитателно.

— Здрасти, Емили — каза той хладно. — Изглеждаш страхотно. Добре ли се чувстваш?

Въпросът не беше зададен случайно.

— Никога не съм се чувствала по-добре — отвърна тя.

Постара се да звучи непринудено, дори неангажирано, все едно не разбира защо я пита.

— Важно е да се чувстваш добре. Голямото жури привлече под отговорност Грег Олдрич.

— Сериозно?! — Усети прилив на адреналин. Макар да бе убедена, че ще стане така, тя не забравяше, че случаят се гради предимно на косвени улики и определено се налага да намерят по-убедителни доказателства за пред съда. — Вбесявам се, като гледам как този негодник постоянно присъства в светските хроники и си вее байрака. Натали Рейнс беше велика актриса. Господи, излезеше ли на сцената, ставаше магия.

— Не позволявай светският му живот да ти влияе — посъветва я Уесли. — Просто го вкарай зад решетките. Случаят е твой.

Тя се надяваше да чуе точно това и все пак й трябваше известно време, за да осмисли новината. Такъв процес прокурор като Тед Уесли обикновено запазваше за себе си. Със сигурност дълго щеше да е на първите страници на вестниците, а Тед Уесли обожаваше да е там.

Той се усмихна на смайването й.

— Емили, да си остане между нас, но ме разпитват как гледам на евентуално предложение за по-висока служба от есента, с идването на новата администрация. За мен представлява интерес, а Нан с охота би живяла във Вашингтон. Както знаеш — израснала е там. Не ми се иска да се окажа по средата на съдебен процес, ако се стигне дотам. Затова Олдрич е твой!

„Олдрич е мой! Олдрич е мой!“ Именно за такъв случай мечтаеше, преди да бъде възпрепятствана преди две години.

Емили се върна в кабинета си и се запита дали да не звънне на баща си, но отхвърли идеята. Той само щеше да я посъветва да не работи така усилено. Абсолютно същото щеше да каже и брат й Джак, който живееше в Силиконовата долина, а и най-вероятно в момента бе на път за работа. В Калифорния е едва осем и половина, помисли си тя.

Марк, Марк, как само щеше да се гордееш с мен…

За момент затвори очи и усети как я залива копнеж. Тръсна глава и отново се съсредоточи върху делото „Лопес“. За пореден път го прочете цялото: и двамата бяха на двайсет и четири години; две деца; не живеели заедно; той отишъл да настоява да се съберат; тя, разгневена, излязла от апартамента опитала се да го подмине по мраморното стълбище на старата жилищна сграда. Той твърдеше, че тя паднала, а по думите на детегледачката, последвала ги извън апартамента, той я блъснал. Но пък детегледачката не е имала добра видимост, помисли си Емили, докато разглеждаше снимките от стълбището.

Телефонът звънна. Беше Джо Лайънс, общественият защитник на Лопес.

— Емили, искам да поговорим за случая „Лопес“. Вашият отдел е сбъркал. Той не я е бутнал. Препънала се е. Било е злополука.

— Не и според детегледачката — отвърна Емили. — Но ще поговорим. Чакам те в три часа.

Докато затваряше, Емили погледна снимката на ридаещия обвиняем. Завладя я несигурност. Призна пред себе си, че изпитва известни съмнения. Възможно е съпругата наистина да е паднала възможно е наистина да е било злополука.