Читать «47-ият самурай» онлайн - страница 200

* * *

Острието премина през бурените, преряза гладко стеблата, вдигна сламки и листа, които се разпиляха по вятъра. Наляво-надясно, наляво-надясно, косата събаряше къпините. Боб работеше с постоянен ритъм, навеждаше се, леко се изправяше, замахваше.

Трябваше да започне отначало, разбира се, защото по време на няколкото месеца в Калифорния и Япония теренът отново бе обрасъл. Сега, под облачното зимно небе, изобщо не личеше къде е косил преди и къде не е. За четвърти ден идваше, студът щипеше, вятърът пронизваше, но по неясна дори за самия него причина той се беше върнал с косата и отново се бе заел с тази продължителна работа.

— Това не е проблемът — бе казала Джули. — Изобщо не те интересува какво ще стане с мястото. Нещо те гризе отвътре. Усещам го. Трябва да потърсиш помощ.

— Мила, нищо ми няма. Започнал съм тази работа и сега искам да я довърша.

— Трябва да поговориш с някого за случилото се в Япония. Може би не с мен, не с някого от този град, а със специалист. Не съм те виждала толкова оклюмал от деня, когато за първи път се появи надупчен от куршуми в двора ми. Боб, ако не решиш този проблем, той ще те съсипе.

— Нищо лошо не е станало в Япония. Всички казват, че е било голям успех, че сме си свършили работата. Сега съм пак при теб и всичко е наред, само трябва да свърша тази работа.

— Да, и се върна, както винаги, уморен, натъжен и с нови белези. Такива рани можеш да получиш, само когато се биеш за живота си. Но положението е по-сериозно. Усещам какво става. Някой е загинал, някой, когото си обичал, а не си намерил начин да излееш скръбта си. Скъпи, трябва да направиш нещо, за да ти олекне.

— Да, станаха лоши неща. Няколко души умряха. За съжаление не можах да направя нищо, за да го предотвратя. Но не това е проблемът. Имаше едно дете, на което много исках да помогна. И не можах. Затова сега ще остане самичко. Не умря, просто остана сираче. Това е. Някой друг път ще ти разкажа повече.

— Съжалявам. Хубаво щеше да ни бъде, ако имахме малко дете. Тази къща щеше да се съживи. Дори може би искам да имам дете. Особено, след като толкова години съм живяла с един сърдит стар мечок.

Дори Ники, която бе дошла във ваканция, не успя да го разведри.

— Измъчва го някакъв проблем с едно дете, но не иска да говори за това — каза майка й. — Пък е прекалено упорит и не ще да си почине, нито да потърси помощ.

— Ще му мине. Нали го знаеш. Всичко може да преодолее.

— Някой ден обаче няма да успее да преодолее нещо. И може би този ден е дошъл.

— Не, ще се оправи.

Но Ники сама не си вярваше. Баща й се държеше, сякаш мислите му бяха на друго място.

Дете? Какво беше това дете?

И така, тримата си живееха в хубавата къща в покрайнините на Бойс и отдалеч всичко изглеждаше идеално. Грижовен баща, милата му жена и красивата им дъщеря от време на време слизаха в града да се поглезят в някой хубав ресторант или да отидат на кино. Животът им изглеждаше като песен, имаха много пари, бяха умни и привлекателни, всеки, който ги видеше, би си помислил: „Това са истински американски аристократи, не потомствени, а спечелили благосъстоянието си с труд и умения. Дарени са със здраве, кураж, дори с известно състояние, гордеят се един с друг. Идеалът на нашата страна.“