Читать «47-ият самурай» онлайн - страница 20

— Правели са го главно войниците от задните редици.

— Баща ми е имал меч. Смъртта му е била част от най-великата победа на вашия баща. Прочетох заповедта за награждаването му и докладите за битката в Историческата секция на Морската пехота и знам колко е бил смел.

— Баща ми беше необикновен човек. Цял живот се опитвам да се меря с него, но не мога да му стъпя и на малкия пръст. Предполагам, че и с вас е така.

— Така е. Но въпросът ми е следният: Възможно ли е този меч да е бил наследен от вас? Сега вие да го притежавате? Да е бил едно от нещата, които един баща би искал да завещае на сина си? Има далеч по-хубави мечове. Но точно този… има огромно значение за мен и семейството ми. Той е истинската причина да дойда в Америка.

На Боб му се искаше да можеше да зарадва този човек. Разбираше, че е повече от логично този спомен да преживее през всичките тези години и мечът да бъде върнат на наследниците на мъжа, който го е носил и е загинал с него. В тази идея имаше някаква симетрия, която му хареса — като че ли така щеше да помогне за излекуването на стари, все още отворени рани.

Новината обаче не беше добра.

— Господин Яно, бих ви го върнал на секундата, повярвайте ми. Би ми доставило огромно удоволствие. Не знам защо, но си мисля, че и баща ми би бил доволен. Бих се гордял, ако можех да ви помогна.

— Споделям чувствата ви.

— Но баща ми не беше колекционер на трофеи. Нямаше никакви сувенири, освен един четирийсет и петкалибров пистолет, който бе донесъл от фронта, но за да го използва, а не за спомен. Нямаше флагове, фанфари, мечове, каски, дори не обичаше да говори за войната. Той искаше да забрави войната и да живее живота си. Никога не говореше за ония години. До края на дните си нито веднъж не облече униформа, дори за официални паради, когато някои от бойните му другари го правеха. Не беше от хората, които обичат да се самоизтъкват и да говорят за подвизите си. Малко като него са останали в наши дни.

Дори да се разочарова, японецът не го показа и Боб осъзна, че тези хора са възпитани да не издават чувствата си.

— Не си спомням някога да си споменавал за някакъв меч — намеси се Дженкс, който досега слушаше мълчаливо. — Боб не обича да се перчи и предполагам, че баща му е бил същият.

— Разбирам — каза господин Яно. — Е, добре. Щом боговете са отредили така. Нека мечът да остане там, където е.

— Хвърлили сте много усилия — отбеляза Боб. После добави: — Може би все още има някой жив от взвода. Сега би трябвало да са около осемдесетте. Може би в историческата секция ще ви дадат информация.

— Има двама и вече говорих с тях. Един във Флорида и един в Канзас. Нищо не открих.

— Много жалко. Много искам да ви помогна. И… такова…

— Да?

— Ами, не знам. Всички тези приказки за миналото. Нещо ми просветва.

— Просветва ли?

— Тази дума. „Меч“. Навява някакви асоциации. Японски меч от Втората световна война. Нещо ме гложди.

— Някакъв спомен ли?

— Не. Дори нямам представа какво. Нещо много смътно, нещо ме човърка. Може би греша.

— Все пак е нещо.

— Господин Яно, понеже сме свързани по такъв начин, ще обещая нещо. Не е много, но само това мога да направя за вас.