Читать «Стоманеният плъх» онлайн - страница 71

Но изобщо не бях сигурен, че искам да се върна. Трудно е да забравя заряда, с който искаха да ме взривят. Изобщо всичко не беше толкова просто, тук се оказаха замесени множество фактори. Намирайки се повечето време с Ейнджълин, аз откровено й се възхищавах и забравих за труповете, плаващи в космоса. Те идваха нощем и ме измъчваха, терзаеха съвестта ми, но винаги заспивах преди да успеят да свършат работата си.

Животът беше легло от рози и можеш да му се наслаждаваш, докато цветята не увехнат. Да наблюдавам как работи, беше истинско наслаждение. Ако ме сложите до стената и ме накарате да си призная, бих отговорил, че съм научил нещо от нея. Та нали тя самостоятелно организираше революция на мирна планета, която имаше много шансове за успех. В някаква степен й помагах. Няколко пъти се обръщаше към мен с въпроси и при всички случаи следваше съветите ми. Разбира се, никога не съм свалял правителство, но криминалните закони са еднакви независимо от прилагането им. Но това беше рядко. По-голяма част от времето, особено първите няколко седмици, си оставах телохранител, защитник срещу евентуално покушение. Подобно положение естествено не можеше да не предизвика в мен иронични усмивки.

Все пак в нашия Малък Метежен Рай съществуваше змия, чието име беше Рденрант. От отделни думи, чути на различни места, започнах да подозирам, че князът изобщо не иска да бъде революционер. Колкото повече наближаваше денят на въстанието, толкова по-бледен ставаше той. Към това се добавяха и физическите му пороци и веднъж дори възникна конфликт.

Ангелчето и князът се съвещаваха, а аз седях отстрани в приемната. Когато можех, подслушвах най-безсъвестно. И този път, затваряйки вратата, оставих малък процеп. Манипулирайки внимателно с пръсти го разширих, докато не започнаха да се чуват гласовете. Князът почти викаше, в думите му се чувстваше недвусмислен опит за шантаж. След това тонът му се сниши и колкото и да се вслушвах, нищо не чух. След това в гласа му се чу мънкане, примесващо се със захаросано ласкателство. Отговорът на Ейнджълин беше еднозначен — високо и решително — Не. Неговият вопъл ме вдигна на крака.

— Но защо? Винаги само не! Стига толкова!

Чу се звук от разкъсване на плат, нещо падна на пода и се счупи. С един скок влетях през вратата. Пред очите ми се разкри живописна битова сцена. Дрехата на Ейнджълин беше разкъсана на едното рамо. Князът стоеше до нея, вкопчил се с пръсти, сякаш с нокти, в ръката й. Извадих пистолета и се хвърлих напред, но Ейнджълин беше по-бърза. Хвана една бутилка от масата и ловко го цапардоса по главата. Князът падна като покосен. Като вдигна разкъсаната си блуза, тя направи възпиращ жест.