Читать «Стоманеният плъх» онлайн - страница 5

С това всички престъпници и престъпления в нашия организиран, прекрасен свят се изчерпват. По-точно, деветдесет и девет процента. Но има и още един, най-главен процент, на който полицейските служби дължат съществуването си. Този един процент съм аз и шепата хора, разпръснати по цялата галактика. Теоретично ние съществуваме, но макар и да съществуваме, не можем да съществуваме, да действаме.

Ние сме плъхове в рамките на обществото, живеем извън неговите закони, независимо от неговите правила. В обществото има толкова повече плъхове, колкото по-меки са законите му, както в старите дървени постройки е имало повече плъхове, отколкото в железобетонните здания, построени по-късно. Сега цялото общество е железобетон и неръждаема стомана, процепите и дупките стават все по-малко и плъхът трябва да бъде особено хитър, за ги открие. В такава обкръжаваща среда нормално явление става плъхът от неръждаема стомана.

Да бъдеш стоманен плъх е и странно, и почтено, особено ако се размотаваш из Галактиката. Експертите социолози не стигат до съгласие за причините на нашето съществуване, а някои просто не вярват в него. Най-разпространената теория гласи, че ние сме жертви на психични разстройства, които не са се проявили в детството, когато са могли лесно да бъдат излекувани, а са се появили едва по-късно. По този въпрос имам собствена гледна точка, която не съвпада с теорията.

Преди няколко години написах книга на тази тема, разбира се, под псевдоним, но теорията ми е, че това отклонение е както психично, така и непсихично. На определен стадий от интелектуалното си развитие индивидът трябва да направи своя избор: или живот, независим от условностите на обществото, или смърт от абсолютна скука. В обкръжаващата среда няма нито бъдеще, нито свобода. Алтернативата е само друг живот, пълен с пренебрежение към законите. Днес всеки трябва да направи избор: или всичко, или нищо. За да запазя психиката си нормална, аз избрах всичко.

Негативната част от размишленията ми беше прекъсната от пристигането ми на космодрума. В работата ни особено опасни са празнодумието и бездействието. Заедно със самосъжалението те могат напълно да ни изкарат от строя. Активността винаги ми е помагала, усещането за опасност и преследване винаги е прочиствало мозъка ми. Когато плащах за пътя, излъгах шофьора, като скрих един от изброените вече кредити в ръкава си. Той беше задънен като сокак и наивната му доверчивост ме развесели. Направих това само от скука и веднага му дадох двоен бакшиш.

Зад прозорчето на билетното гише седеше робот контрольор, у когото ролята на камера играеше третото око на челото. Докато купувах билета, то прещракваше тихо, регистрирайки личността и местоназначението на полета ми.