Читать «Стоманеният плъх» онлайн - страница 37

Курс накъде? Още не знаех. Трябваше да помисля, макар че нямах нито капка съмнение какво трябва да правя. Да търся Ейнджълин! Отначало тази мисъл ми се стори глупава — да поема работата на Корпуса, който се отказа от мен. Това беше тяхна работа. Но после разбрах, че работата не е в Корпуса. Ейнджълин беше за мен награда, нещо като олимпийски медал. Има нещо в Хлъзгавия Джим ди Грийс, което вие не разбирате, и то се нарича „обикновено самолюбие“.

Самолюбието — това е единственото нещо, което поддържа в мъжа бодростта на духа и го настройва за работа. Отнемете му го — и нищо няма да остане от него. Нямах представа какво ще правя с нея, когато я намеря. Възможно бе да я предам на полицията, тъй като хора, подобни на нея, нанасящи позор на бившия ми занаят, трябва да се изолират от нас самите. Но по-добре да пържим рибата, когато вече е хваната.

Необходим ми беше план и най-напред трябваше да подготвя всичко за създаването му. Отначало ми се стори, че на кораба няма пури, това беше ужасен момент. Но после сервитьорският пулт, поскърцвайки, ми да подаде от някакъв далечен и тъмен ъгъл кутия. Пурите, разбира се, не бяха нещо особено, но това е по-добре, отколкото нищо. Затова пък брендито на Нилсън винаги бе от най-добрите сортове и по този повод нямах никакви забележки. Наквасих гърлото си, запалих пура и заповядах на черепчето си да се заеме с проекта.

Като начало беше нужно да се поставя на мястото на Ейнджълин по време на бягството й. Естествено, най-добре бе действително да се окажа там, но това бе нереално. Та нали вероятно един от корабите на Флота дежури там. Но все пак, за решаването на подобни проблеми е създаден компютърът и аз въведох в него координатите на мястото, където се случи всичко. Нямаше нужда да се ровя в справочниците, тези цифри горяха в мозъка ми с огнени знаци. Компютърът имаше огромна памет и голяма скорост. Той блажено щракна, когато го попитах за координатите на всички звезди, намиращи в близост до местопроизшествието. След десет секунди свърши с прегледа на всички каталози и ми съобщи за края на работата си с мелодичен звън на камбанки. Взех списъка на първата дузина звезди и отбелязах, че разстоянията до тях са много големи.

Сега трябва да мисля така, както и Ейнджълин. Трябва да стана убиец, когото преследват, когото гонят и който зад гърба си има двайсет пресни трупа. Във всички направления има врагове.

Тя трябва да държи този списък, даден от компютъра на откраднатия крайцер. Сега накъде? Огромно напрежение. Да се скрия някъде. Някъде далеч оттук. Поглед към списъка — и отговорът изглежда очевиден. Двете най-близки звезди бяха разположени в един и същ квадрат на небето на петнайсет градуса една от друга, приблизително на равно разстояние от крайцера. Много важен бе фактът, че третата звезда се намира в друг сектор и то два пъти по-далеч.

И така, напред към първите две звезди. Това бе решение, взето набързо, но напълно разумно. Напред към слънцата, световете и трасетата, където мога да намеря други кораби. Крайцерът трябва да бъде захвърлен преди появата на някоя планета, и колкото по-скоро, толкова по-добре, тъй като всеки кораб в Галактиката може да го разпознае. Трябва да срещна друг кораб — корабът X — да го превзема, да оставя крайцера и… и какво по-нататък?