Читать «Стоманеният плъх» онлайн - страница 12

Те откриха такъв ответен огън, че ми се стори, че там бе разположена цяла батарея. Куршумите свистяха по коридора, на всички страни летяха парчета пластмаса. Бях спокоен за себе си, знаех, че никой няма да се появи зад мен. Буквално притиснал се до пода, пропълзях в противоположната посока, отдръпвайки се от линията на огъня. Два пъти завих и накрая се оказах достатъчно далеч от стрелбата, за да рискувам да стана. Коленете ми се огъваха, а пред очите ми играеха цветни петна. Прожекторът си беше свършил работата. Виждах всичко като в мъгла.

Движех се бавно, опитвайки се да стигна колкото може по-далеч. Залпът последва веднага, след като отворих вратата, значи е била дадена заповед да се стреля във всеки, който се опита да напусне зданието. Добър капан. Копоите ще ме търсят, докато не ме намерят. Ако се опитам да се измъкна, ще ме застрелят. Всичко това ми напомняше за мишеловка.

В магазина се появи някаква светлина и спрях, замирайки. Намирах се до стената на огромната изложбена зала на селскостопански стоки. В противоположния край имаше трима войници. Забелязахме се едновременно, шмугнах се моментално зад вратата и над главата ми засвистяха куршуми, разрушавайки всичко наоколо. Стана ясно, че военни имаше и вътре. Пултът на асансьора беше от другата страна на вратата, до него бе и стълбището, което водеше нагоре. С един скок се озовах в асансьора, натиснах копчето за подземния етаж и веднага успях да изскоча, щом вратата зад мен се хлопна.

По стълбите гърмяха ботушите на приближаващите се войници. Стори ми се, че вървя право срещу тях, срещу пистолетите и автоматите им. Трябваше да стигна до площадката на стълбището дори и част от секундата преди тях. Влетях на първата площадка. Късметът все още беше на моя страна, те не ме видяха и мислеха, че съм долу. Прилепвайки се до стената, чух викове и свирене, когато те се понесоха да ме хващат в мазето.

В тази тълпа се оказа един разумен. Когато другите тръгнаха по лъжливата следа, чух как той започна бавно да се качва нагоре по стълбите. Нямах повече газови гранати, всичко, което можех да направя, бе да се изкачвам пред него, опитвайки се да шумя колкото може по-малко.

Той се качваше бавно и упорито, а аз се прокрадвах пред него. Така изминахме четири етажа. Аз — ло чорапи, с обувките на врата, а той с тежки ботуши, гърмящи по металната стълба.

Наближавайки петия етаж, спрях, без да успея да направя нито крачка. Някой се спускаше отгоре, със същите тежки ботуши, гърмящи по метала. Напипах някаква вратата, отворих я и се вмъкнах вътре. Пред мен имаше дълъг коридор с различни кантори. Понесох се по него, опитвайки се да се скрия някъде, преди вратата отзад да се отвори и да ме разкъса откосът от дум-дум куршуми. Коридорът изглеждаше безкраен и аз внезапно разбрах, че за нищо на света нямаше да успея да дотичам до края.