Читать «Стоманеният плъх» онлайн - страница 11

Неочаквано в ума ми възникнаха думите: „Специален корпус“.

За него никъде нищо не пишеше и не се говореше, само слухове пълзяха по Галактиката. Специалният Корпус, отдел на Лигата, които се заемаше с решението на проблеми, непосилни за отделните светове. Предполагаше се, че именно той бе свършил с остатъците от бандитите на Хескел след сключването на мира, унищожил бе нелегалните търговци Т&Р, в края на краищата бе заловил и Инскин. А сега бе настъпил моят ред.

Идват, за да ме хванат, обмислили са всички пътища на отстъплението ми и вероятно са ги блокирали. Трябва бързо да съобразявам и то да съобразявам правилно.

Съществуват само два варианта: през портала или през магазина. Порталът може много лесно да бъде блокиран, през него няма да мога да се измъкна, а в магазина трябва да има и други изходи. Трябва да избера този вариант.

Макар да стигнах до този извод, разбирах, че другите вероятно мислят точно по същия начин, и вратите вероятно са блокирани. Възникна чувство на страх и това в края на краищата ме озлоби. Мисълта, че някой е предусетил действията ми, беше непоносима за мен. Те трябва да са предвидили всичко, но аз също трябва да им натрия носа в техните пари. Все още имах в запас няколко трика.

Първо, да ги отклоня от следата. Превключих на първа скорост и насочих фургона към портала. Веднага щом я достигнах, натиснах спирачките и изскачайки от противоположната страна на кабината, се затичах обратно. Зад мен се раздадоха няколко изстрела и настъпи тишина. Това ми харесваше повече.

На вратите, водещи към магазина, висяха нощни катинари. Старомодни сигнализатори, които можех да отворя за няколко секунди.

Шперцът работеше безотказно, ритник — и вратата бе отворена. Сигнален звън не последва, но знаех, че някъде там вътре индикаторът показваше, че вратата е отворена. Колкото може по-бързо се затичах към последната врата на противоположната страна на зданието. По пътя проверявах за сигнална сирена при отварянето на поредната врата и внимателно я затварях след себе си.

Най-трудното нещо на света е да бягаш и да оставаш спокоен. Дробовете ми се разкъсваха, когато стигнах служебния вход. Няколко пъти видях проблясвания на светлина отпред и се криех в различни ъгълчета. Имах голям късмет, че никой не ме забеляза. Пред вратата, през която трябваше да изляза, стояха двама мъже в униформа. Придържайки се по-близо до стената, се промъкнах на около двайсет метра и хвърлих газова бомба. В първия момент ми се стори, че са с противогази и че пътят ми е затворен, но след няколко мига те паднаха. Един от тях прегради вратата и като го отместих настрани, я отворих само на няколко дюйма.

На не повече от трийсет фута от вратата беше поставен прожектор, и когато светна, той ме ослепи до болка. Едва успях да приклекна, когато автоматен ред направи във вратата линия от блестящи дупки. Аз буквално оглушах от рева на куршумите дум-дум, но успях да чуя отвън тропота на подковани ботуши. Извадих своя 0,75 и стрелях право през вратата, целейки се по-високо, за да не улуча някого. Това едва ли щеше ги спре, но щеше да ги накара да залегнат.