Читать «Стоманеният плъх» онлайн - страница 13

Бях плъх, който търси дупка, а дупка нямаше. Вратите бяха заключени всички до една, проверявах ги поред, прелитайки покрай тях. А стълбищната врата зад мен се отвори и пистолетите се бяха прицелили. Не смеех да се обърна и да се убедя в това, но го усещах с всичките фибри на тялото си. Неочаквано една от вратите поддаде и аз нахълтах вътре, без да разбирам какво се е случило. Затворих я след себе си и се прислоних към вътрешната страна на вратата вътре в тъмнината, задъхващ се като подгонен звяр. Внезапно светна лампа и видях мъж, който седеше зад масата и се подсмихваше.

Няма предел силата на шока, който може да обхване човек. Разбрах го от личен опит. Вече ми беше все едно — дали ще стреля, или ще ми предложи цигара. Но той не направи нито едното, нито другото. Той ми предложи пура.

— Вземете си една, ди Грийс, струва ми се, че това е вашият сорт.

Тялото е роб на навика, дори преди смъртта то живее свой живот. Пръстите ми взеха самостоятелно решение и взеха пурата, устните ми я стиснаха, а дробовете засмукаха дима. Очите ми през цялото време наблюдаваха човека, който можеше да ме убие.

Това трябваше да се види. Той се наклони напред и сложи двете си ръце на масата. Аз все още стисках пистолета, насочен срещу него.

— Седнете, ди Грийс, и махнете оръжието. Ако исках да ви убия, бих го направил много по-рано, преди да ви пусна в тази стая. — Веждите му се вдигнаха нагоре от учудване, когато забеляза израза на лицето ми. — Нима мислите, че случайно се оказахте именно тук?

Да, до последния момент си мислех точно така, но сега, когато разбрах ролята си, ме налегна срам. Надхитриха ме и ме победиха по всички параграфи и не ми оставаше нищо друго, освен красиво да се предам.

Сложих оръжието на масата и седнах в предложеното ми кресло. Той бутна пистолета в чекмеджето и се облегна назад.

— Преживях тревожни минути, когато стояхте там, въртейки очи, а артилерията разрушаваше всичко около вас.

— Кой сте вие?

Той се усмихна на бързината на тялото ми.

— Кой съм, не е важно. Важно е каква организация представлявам.

— Корпуса?

— Правилно. Специалния Корпус. Нали не мислите, че съм от местната полиция? Те имаха заповед да ви застрелят. Едва след като им разказах как да ви намерят, те разрешиха на Корпуса да вземе участие в цялата тази работа. Имах няколко човека в зданието, които именно ви „подтикнаха“ да дойдете тук. Всички останали са местни, сърбяха ги пръстите да натискат спусъка.

Това беше малко приятно, но беше истина. Бях под техния контрол, сякаш робот от М-клас. Старецът седеше зад масата, мисля, че бе на около 65, и държеше в ръцете си всички нишки. Играта беше загубена.

— Ол’райт, мистър Детектив, можете да тържествувате. По-нататък? Психологическа преориентация, челотомия или просто наказателен взвод?

— Не, нищо подобно. Тук съм, за да ви предложа да работите за Корпуса.

Казаното беше дотолкова нелепо, че едва не паднах от креслото от смях. Аз, ди Грийс, междупланетният крадец, да работя като полицай? Това беше много смешно. А той седеше и чакаше да се успокоя.