Читать «Сърца в Атлантида» онлайн - страница 295

— Разказвал съм ти за старата жена, а?

— Да.

— Кога?

— На последната сбирка. Онази на плажа в Джърси, когато Дъргин скъса горнището на банския на сервитьорката. Беше голяма простащина.

— Тогава ли беше? Не си спомням.

— Беше много пиян.

Разбира се, че е бил много пиян. На всички сбирки се случваше едно и също. Имаше диджей, който обикновено си тръгваше по-рано, защото някой искаше да го пребие, задето не пускал хубава музика. Докато не го изхвърлеха, от високоговорителите се чуваха песни като «Изгряващата луна», «Подпали моя огън», «Дай ми малко любов» и «Моето момиче». Всичките бяха от саундтраковете Към филмите за Виетнам, които бяха заснети на Филипините. Съли си спомняше, че повечето от ветераните се вбесяваха на Карпентърс или на «Ангелът на утрото». Войниците в джунглата си предаваха цигарите с опиум и снимките на приятелките си, когато слушаха песента «Един тенекиен войник», която тогава беше известна като «Темата от шибания Били Джак». Съли не си спомняше да е чувал дори веднъж «Доорс» във Виетнам. Винаги слушаха «Строубери» Аларм Клок и песента им «Тамян и ментови бонбони». В момента, в който чу тази песен, разбра, че са загубили войната.

Сбирките започваха с музика, миризма на печено месо (миризма, която винаги напомняше на Съли за хеликоптерно гориво) и много студена бира. В началото винаги беше добре. После изведнъж идваше следващата сутрин. Очите го боляха от светлината. Имаше усещането, че в главата си има тумор и че стомахът му е пълен с отрова. В една такава сутрин смътно си спомняше, че предишната вечер беше накарал диджея да пусне «О, Каръл!» и го беше заплашил, че ще го убие, ако я спре. Друг път се беше събудил до бившата жена на Франк Пийсли. Тя хъркаше, защото носът й беше счупен. Възглавницата й беше подгизнала от кръв и Съли не можеше да си спомни дали той й е счупил носа, или шибаният Пийсли го е направил. Искаше да го е направил Пийсли, но знаеше, че може да е и той. През дните преди да открият В. (виаграта), когато имаше проблеми със секса, побесняваше. За щастие, когато жената се събуди, нищо не си спомняше. Той се сети как стоеше със свалени гащи насред стаята.

— Защо имаш само една топка? — го беше попитала тя.

— Щастливец съм, че имам и това — й беше отговорил, а главата му се пръскаше от болка.

— Какво съм ти казал за старата жена? — попита той Дийфенбейкър, докато седяха и пушеха цигари край погребалното бюро.

Лейтенантът вдигна рамене.

— Само това, че продължаваш да я виждаш. Каза, че понякога се появявала с различни дрехи, но си била съвсем същата стара мамасан, която Маленфант очистил. Трябваше да те накарам да замълчиш.

— По дяволите — рече Съли и прокара ръка през косата си.

— Каза също, че се чувстваш по-добре, откакто си се върнал от Западния бряг — продължи Дийфенбейкър. — И какво ако от време на време виждаш старицата? На някои хора им се привиждат летящи чинии.

— Не и на тези, които дължат на две банки почти милион долара — отвърна Съли. — Ако знаеха…

— Ако знаеха какво? Ще ти кажа какво. Нищо. Докато си плащаш вноските, Съли-Джон, и им даваш полагаемото им се, на никого няма да му пука какво виждаш, когато загасиш лампата… На тях не им пука дали се обличаш с женско бельо или дали биеш жена си. Освен това не мислиш ли, че и в тези банки има мъже, които са се били в джунглата?