Читать «Сърца в Атлантида» онлайн - страница 293

— Каръл? — каза глупаво Съли. Тя залитна напред, а очите й продължаваха да бъдат широко отворени. Тогава Съли разбра, че я беше ударил безжичен телефон. Телефонът беше паднал от небето и един Господ знае от каква височина.

Тя направи още една крачка, подпря се на тъмнозеления буик пред нея и започна да се свлича към земята. Приличаше на подводница, която бавно се потопява, и вместо перископ от главата й стърчеше антената на безжичния телефон.

— Каръл? — прошепна той, но това не беше тя. Нито една жена, която е познавал от дете или с която е спал, не заслужаваше да умре от паднал от небето безжичен телефон.

Хората наоколо започнаха да крещят. Задаваха предимно някакви въпроси. Натискаха клаксоните на колите си. Форсираха двигателите сякаш имаше къде да избягат. Включи се алармата на някаква кола. Някой изстена от болка или от изненада.

На покрива на буика остана само бяла трепереща ръка. На китката й се виждаше бяла превръзка. Ръката с превръзката бавно се скри от погледа на Съли. Жената, която приличаше на Каръл, се опита да се хване за ръба на колата, но после пръстите й изчезнаха. От небето падна още нещо свистящо.

— Скрийте се! — извика Съли. — Веднага се скрийте, по дяволите!

Свистенето се усилваше неимоверно силно, докато най-сетне падащият предмет удари покрива на буика, който хлътна надолу. От небето беше паднала микровълнова печка.

Навсякъде около Съли сега се чуваше свистене от падащи предмети. Все едно беше насред земетресение, което обаче се случваше някъде над него, а не на земята. Наоколо се изля дъжд от различни списания. С разтворените си страници те приличаха на умрели птици. Вляво от него стол се стовари върху фургон. Предното стъкло на форда се пръсна на малки парченца. Столът отскочи и падна пред капака на фургона. Пред тях по платната от небето падаха портативен телевизор, пластмасова кошница, няколко фотоапарата и пластмасови чинии. След чиниите надолу полетя нещо, което наподобяваше бейзболна бухалка.

Младежът с мотоциклета не искаше да гледа повече. Той се затича между колите, като се опитваше да не закача страничните огледала, а едната си ръка държеше над главата, сякаш валеше пролетен дъжд. Съли си помисли, че младежът щеше да е по-защитен, ако си беше сложил каската на главата. Разбира се, когато започнат да падат разни предмети от небето, е нормално човек да се държи неадекватно.

Сега падаше нещо друго. Приближаваше се все повече и повече. Със сигурност този предмет беше много по-голям от микровълновата печка. Този път звукът не приличаше на предишното свистене, а по-скоро наподобяваше падащ самолет или хеликоптер, дори цяла къща. Във Виетнам Съли винаги беше наблизо, когато подобни неща падаха от небето. Страшното сега беше, че в свистенето имаше нещо музикално.

Отгоре падаше роял. Беше бял. Беше от роялите, на който очакваш да седне някоя висока жена, облечена в черно, и да свири «Ден и нощ». Бял роял падаше от небето в Кънектикът. Превърташе се. Клавишите му потракваха. Слънцето се отразяваше в позлатените педали. Сянката му на асфалта беше напълно безформена.