Читать «Сърца в Атлантида» онлайн - страница 296

Съли дръпна от цигарата и погледна Дийфенбейкър. Истината беше, че досега не се беше сещал за подобно нещо. Беше се срещал с двама банкови чиновници, които бяха на неговите години, но не бяха говорили за Виетнам. «Следващия път, когато се срещна с тях — помисли си, — ще ги питам дали имат зипо. Така ще разбера.»

— Защо се смееш? — попита Дийфенбейкър.

— Нищо. А ти как си, Дийф? Имаш ли си и ти някоя стара дама? Нямам предвид приятелката ти, а някоя стара дама. Нали знаеш? Мамасан?

— Не ме наричай Дийф. Сега никой не ме нарича така. Никога не ми е харесвало.

— Имаш ли си и ти някоя?

— Рони Маленфант е моята мамасан — отвърна Дийфенбейкър. — Понякога го виждам. Не така, както ти виждаш твоята все едно е наистина тук, но и спомените са живи, нали?

— Да.

Дийфенбейкър поклати бавно глава.

— Ако всичко това бяха само спомени. Нали знаещ? Де да бяха само спомени.

Съли мълчеше. В погребалното бюро сега органът свиреше някаква музика, а не химни. Това беше заключителната музика. С нея искаха да кажат на опечалените, че е време да се разкарат.

— Има спомени и има неща, които наистина виждаш — продължаваше Дийфенбейкър. — Както, когато четеш книга от някой добър автор: той ти описва стая и ти я виждаш. Може да кося моравата, да гледам телевизия, да чета приказка на внука си, преди да го сложа да си легне, дори да се натискам с Мери на дивана в хола и изведнъж «бум», и ето ти го Маленфант с пъпчивото си лице и къдрава коса. Нали си спомняш колко му беше къдрава косата?

— Да.

— Рони Маленфант, който винаги говори за това, за онова, за всичките шибани неща по света. Шегите му. И малката торбичка. Нали не си забравил за нея?

— Не, разбира се. Малката торбичка, която носеше на колана си. В нея държеше картите. Винаги две тестета. Казваше: «Хайде да направим една игра, момчета! Един цент на точка. Какво ще кажете?» И те се събираха около него.

— Да, да. Ти го помниш, Съли, но аз го виждам. Чувам го. Дори усещам миризмата на шибаните цигари, които пушеше… но най-често го виждам как я събаря на земята и се надвесва над нея, като не спира да крещи…

— Стига.

— …и тогава не вярвах, че ще го направи. В началото не мислех, че и той си вярва. Първо я удари с приклада, но после реши да стигне докрай и го направи. Тя извика и започна да се влачи по земята, а той застана над нея, спомняш си. А останалите от тях тичаха. Ралф Клемсън и Мимс и останалите. Винаги съм мразел онова малко копеле Клемсън. Той беше по-лош от Маленфант, защото Рони поне не беше подъл. Клемсън беше луд, но и подъл. Бях уплашен до смърт, Съли. Знаех, че трябва да спра това, но се страхувах, че ще ме предадат… По-точно, че ще ме предадете, всички вие, защото в онзи момент от едната страна стоях аз, а от друга бяхте всички вие. Шърман, нямам нищо против него, отиде при хеликоптерите, сякаш нямаше да има утрешен ден, но в скапаното село… Погледнах го и той не реагира.