Читать «Сърца в Атлантида» онлайн - страница 282

Какво беше станало с Боби Гарфийлд? Беше ли отишъл във Виетнам? Дали се беше присъединил към децата на цветята? Дали се беше оженил? Дали имаше деца, дали беше починал от рак на панкреаса? Съли не знаеше. Това, което със сигурност знаеше, беше, че Боби се промени през лятото на 1960 — годината, когато Съли беше спечелил една седмица в лагера „Уини“ на езерото Джордж — и беше напуснал града с майка си. Каръл беше останала и беше завършила гимназия, но никога не го беше поглеждала, както гледаше Боби навремето. Двамата бяха изгубили девствеността си една вечер зад нюбъргски камион. Съли си спомняше мириса на парфюм, докато свършваше.

Какво общо имаше между ковчега на Пагано и старите му приятели? Може би си беше спомнил за тях, защото Пагс малко приличаше на Боби. Косата на Боби беше червена, а тази на Пагс — черна, но и двамата бяха слаби… Имаха и сходни черти на лицето. Или се беше сетил За тях, защото когато някой умре, хората се сещат за миналото.

Сега вече шевролетът му се движеше с двайсет километра в час. Напред колите почти бяха спрели, но Съли Не забелязваше. По радиото продължаваха със стари песни, а той си мислеше за това как бяха влезли в църквата с Дийфенбейкър, как се приближаваха към ковчега на Пагано, докато отстрани пееха траурни химни. Сега над трупа на Пагс звучеше „Спи в мир“. Това беше Пагс, който обичаше да седи с часове до своята картечница 50-ти калибър и да свири на хармоника в джунглата.

И най-малката прилика с Боби Гарфийлд изведнъж изчезна, когато Съли погледна трупа в ковчега. В погребалното бюро си бяха свършили работата добре, но не бяха успели да скрият подпухналото му лице от диетата, която обикновено предписваха в подобни случай. По списанията не пишеха за тази диета, но той знаеше, че в нея влиза лечение с химиотерапия и всичкия чипс, който можеш да изядеш.

— Спомняш ли си хармониката? — попита Дийфенбейкър.

— Помня — отвърна Съли. — Помня всичко. — Последните му думи прозвучаха някак странно и Дийфенбейкър го погледна.

За момент Дийф заприлича на Съли на войника от джунглата, когато Маленфант, Клемсън и останалите идиоти ги бяха вкарали в засадата и адът се беше стоварил над главите им… Онази седмица беше ужасна. Искаха да забравят всичко — виковете в нощта, внезапния смъртоносен огън и подпалените хеликоптери, които паднаха от небето. Хеликоптерите падаха, глупако! А малките мъже в черни пижами започнаха да стрелят по отрядите „Делта 2-2“ и „Браво 2-1“ веднага щом американците излязоха на поляната между дърветата. Съли тичаше до Уили Шърман, а пред него беше лейтенант Пакър. После улучиха Пакър в главата и пред Съли вече нямаше никого. От лявата му страна бягаше Маленфант и не спираше да крещи със своя писклив глас: „Хайде, стреляйте, копелета! Убийте ме, скапани копелдаци! Не можете дори това да направите, шибаняци нещастни!“ Пагано тичаше зад тях, а до него беше Слокъм. Имаше и няколко момчета от отряд „Браво“, но той си спомняше по-ясно онези от „Делта“. Уили Шърман викаше предимно своите хора, но повечето от тях отстъпиха назад. Хората от „Делта 2-2“ обаче не се връщаха назад — Там бяха Клемсън, Воленски и Хакърмайер. Съли се учуди, че си спомня имената им. Спомняше си имената им и миризмата от онзи ден. Миришеше на керосин и джунгла. Спомняше си синьото небе между дърветата над него, а малките копеленца продължаваха да стрелят от всички страни. Как можеше да забрави как стреляха тези малки мръсници? Маленфант продължаваше да крещи: „Застреляйте ме! Не можете, нали! Защото сте шибани слепци! Хайде, ето ме тук! Скапани слепи педали! Ето ме тук!“ Мъжете в свалените хеликоптери също крещяха. Всичко около тях беше в пламъци и дим. Те изгасиха пламъците и започнаха да ги изваждат. Това, което вадеха от горящите хеликоптери, трудно можеше да бъде наречено човешки тела. От пръстите им се издигаше пара. Когато ги хващаха, в ръцете им оставаха части от обгорената им плът. Откъсваха се така, както се бели препечената кожа от току-що опечена пуйка, за да открие отдолу разтопената мазнина, а ужасната миризма на джунгла и керосин продължаваше да изпълва въздуха. За подобни неща не можеше да разкажеш на доктор Конрой. Всичко това наистина се беше случило и беше направо една огромна сензация, както обичаше да казва Ед Съливан. Всичко се случваше пред очите му и единственото нещо, което оставаше на човек, беше да се опита да го надживее.