Читать «Сърца в Атлантида» онлайн - страница 256

Уили слага куфара на Бил на бюрото. После се изправя нагоре и се хваща за пода на шестия етаж, за да премине през празното тъмно пространство. Вратата на кабинета му на шестия етаж също е здраво заключена. Не очаква никого (не че фирмата му е имала клиенти някога), но така е по-безопасно. Винаги беше по-добре да е в безопасност, отколкото после да съжалява.

След като е подредил кабинета на петия етаж, Уили затваря вратата след себе си. На дървената рамка е залепен килим. Достатъчно е да го постави върху тайната врата на пода, за да я прикрие напълно.

Той се изправя, изтупва праха от ръцете си и отваря куфарчето. Изважда фолиото и го поставя на диктофона, който е на бюрото.

— Много е хубав — казва и си мисли, че Шарън може да бъде най-сладката прасковка, когато реши, а тя често го прави. Затваря куфарчето и после започва да се съблича, като го прави внимателно и методично. Сваля всичко от себе си, дори долните си гащи и черните си чорапи. Гол, закача палтото, костюма и ризата в гардероба, където виси само една дреха — червено яке. Под сакото има нещо, наподобяващо чанта, която е доста широка, за да бъде начена куфар. Уили поставя своя куфар до кутията, а панталоните си внимателно сгъва, като внимава да не ги смачка Вратовръзката е закачена на вратата на гардероба, където освен нея няма нищо друго.

Той отива бос и гол до един от шкафовете за документи На него е поставен пепелник, на който е нарисуван ядосан орел и има надпис: „Ако умра в битка“. В пепелника има два медальона за опознаване. Уили ги слага на врата си. След това обува бели памучни чорапи и облича бяла памучна тениска. Медальоните му се очертават под тясната тениска, както и мускулите му. Не са толкова силни, колкото бяха в А Шау и в Донг Ха, но не са и зле за човек, който наближава четирийсетте.

Преди да е свършил с обличането, идва времето за покаяние.

Отива до един от шкафовете и прехвърля папките, като търси тези от 1983 година. После започва да ги разлиства: януари-април; май-юни; юли; август(той винаги пише повече през лятото); септември-октомври и най-сетне последната папка ноември-декември. Изважда папката и сяда зад бюрото. Прехвърля листовете, изпълнени със ситен почерк. Има няколко различни варианта на написаното, но смисълът е един и същ: горещо съжалявам.

Тази сутрин пише само десет минути, като не се отклонява от темата: горещо съжалявам. Написал е тази фраза поне два милиона пъти досега… и това е само началото. Да се изповяда щеше да е по-бързо, но той иска да го направи по дългия начин.

Свършва — не, той никога не свършва, а просто засега е достатъчно — и поставя папката на мястото й.

После отново се приближава към шкафовете. Отваря този, който е долу при краката му, и започва да мърмори, но не „И ти ли чуваш това, което и аз“, а песента на „Доорс“ за това как денят разрушава нощта и нощта разделя деня.

Изважда отвътре синя риза и износени панталони. Затваря средното чекмедже и отваря най-горното. Тук има албум с изрезки и стари военни обувки. Той изважда албума и поглежда червената му подвързия. На нея е залепена думата СПОМЕНИ, изписана в златно. Този албум е от евтините. Може да си позволи и по-скъп, но не винаги имаш право да правиш това, което можеш да си позволиш.