Читать «Сърца в Атлантида» онлайн - страница 249

Жена му ми се обади и каза, че искал да ме види. Лекарите смятали, че сърцето не било много пострадало но Капитанът не бил съгласен с тях. Моят стар авер Капитан Кърк бе решил, че си отива.

Отлетях за Палм Бийч и като го видях — бяло лице под бяла коса на бялата възглавница — в съзнанието ми изникна спомен, който отначало не можах да уловя.

— Мислиш си за Джоунс — помогна ми старият ми приятел с дрезгав шепот — и, разбира се, бе прав. Ухилих се и в същия миг по гърба ми пролази ледена тръпка. Понякога спомените изплуват, това е всичко. Понякога просто изплуват.

Влязох и седнах до него.

— Няма страшно, о суами⁴².

— Няма лошо — отвърна той. — Повтаряме онзи ден в лазарета, само че Карбъри сигурно вече е умрял, а сега аз съм на система. — И той вдигна едната си талантлива ръка, за да ми покаже иглата, после отново я отпусна на завивката. — Вече не си мисля, че ще мра. Поне засега.

— Слава Богу.

— Пушиш ли още?

— Отказах ги. Миналата година.

Той кимна и допълни:

— Жена ми ме заплашва, че ще се разведе, ако и аз не ги откажа… тъй че май ще трябва да опитам.

— Това е най-гадният навик.

— Абе, ако ме питаш мене, най-гадният навик е живеенето.

— Запази си помпозните фрази за „Рийдърс Дайджест“, Капитане.

Той се разхили, после ме попита дали имам новини от Нейти.

— Коледна картичка, както винаги. Със снимка.

— Шибаният Нейт! — Скип беше очарован. — На кабинета ли?

— Н-даа. Тази година има цяла сцена с Рождество. Влъхвите обаче май имат нужда от зъболекар.

Спогледахме се и се закискахме. Но Скип изведнъж се задави и се закашля. Зловещо ми напомни за Стоук За миг дори заприлича на Стоук — и отново ме полазиха ледени тръпки. Ако Стоук бе умрял, щях да си кажа, че духът му ни спохожда, но той си беше жив. По свой си начин Стоук Джоунс също се реализира, както всички останали пенсионирани хипари, които се бяха издигнали от прости продавачи на кокаин до борсови посредници. Той обича да го дават по телевизията, нашият Стоук — на процеса срещу О. Джей Симпсън всяка вечер се мяркаше на екрана наред с другите лешояди, готови да се спуснат връз трупа.

Само Каръл май не успя да се реализира. Каръл и нейните приятели, а какво да кажем за студентите-химици, които убиха с бомбата си? Било е грешка, вярвам с цялото си сърце — онази Каръл Джърбър, която аз познавах, не можеше да понася мисълта, че силата се ражда от дулото на пистолет. Онази Каръл, която аз познавах, би проумяла, че това е просто поредният извратен начин да кажем, че трябва да разрушим селото, за да го спасим. Но да не мислите, че на роднините на онези студенти, които загинаха, много им пука, че е станала грешка, че бомбата не е избухнала навреме, съжалявам? Мислите ли, че въпроси от сорта на кой е съумял добре да се продаде или не вълнуват майките, бащите, братята, сестрите, гаджетата и приятелите на загиналите? Мислите ли, че има значение за онези, които е трябвало да се примирят и някак да продължат напред? Сърцата се разбиват. Да. Сърцата се разбиват. Понякога си казвам, че може би щеше да е по-добре, ако умирахме с тях, но не става така.