Читать «Сърца в Атлантида» онлайн - страница 248

Оказах се в обща килия за петнайсет, максимум двайсет души заедно с шейсетина обгазени, налагани, влачени, пребити, потрошени, смлени, премазани и целите в кръв хипари, някои от които пушеха джойнт, други плачеха, трети драйфаха, четвърти пееха протестни песни (в отсрещния ъгъл се беше сврял някакъв тип, чието лице така и не видях, който пееше дрогирана версия на „Няма повече да марширувам“). Бяхме натъпкани като сардини, сякаш за наказание.

Бях притиснат към решетката и се стараех единствено да предпазя горния джоб на ризата (където ми бяха цигарите) и задния джоб на джинсите (където държах книгата от Каръл, „Повелителят на мухите“, вече доста оръфана, без половин предна корица и почти разпаднала се на части), когато изведнъж лицето на Стоук изникна пред очите ми ярко и съвършено точно, като снимка в едър план. Появи се ей тъй, отникъде, сигурно като плод на спящия спомен, който за миг се бе активирал, разбуден я от някоя палка по главата, я от някоя живителна струя сълзотворен газ. С образа изникна и въпросът:

— Еба си, защо инвалид живееше на третия етаж?

Дребен мъж с огромна златиста коса — нещо като миниатюрна версия на Питър Фрамптън⁴¹, ако има такова чудо — се огледа. Беше блед и пъпчив. Под носа му и по лицето му засъхваше кръв.

— Кво викаш?

— Еба си, защо инвалид живееше на третия етаж в университетското общежитие? И то без асансьор? Защо не са го сложили на първия етаж?

Тогава си спомних как Стоук летеше към „Холиок“ с паднала в очите му коса и как си мърмореше под нос „Хръц-хръц, хръц-хръц, хръц-хръц“. Стоук, който се нахвърляше върху всичко, сякаш е враг, а проявите ли милост към него, готов е да разстреля целия свят.

— Абе не те разбирам, братче. Какви ги…

— Освен ако сам не ги е помолил. Сигурно сам е отишъл и направо е настоял да го сложат на третия етаж.

— Бинго — отвърна малкият със златистата коса като на Питър Фрамптън. — Да имаш джойнт, братче? Искам да пуша. Тука е адски гадно. Искам да ида в страната на хобитите.

44.

Скип е човек на изкуството и е известен по свой си начин. Не е като Норман Рокуел и не очаквайте да видите репродукции на негови скулптури в каталозите на монетния двор, но прави много изложби — в Лондон, Рим, Ню Йорк, миналата година и в Париж — и редовно пишат за него. Има множество критици, които го наричат „безсъдържателен“, „явлението на месеца“ (и го наричат явление на месеца вече двайсет и пет години), „ограничен мозък, който общува с други ограничени мозъци чрез пошла образност“. Други критици пък го хвалят за честността и бликащата енергия. И аз клоня в тази посока, но мисля, че е разбираемо — аз го познавам още от времето, когато заедно търсехме спасение от големия потъващ континент и той ми остана приятел; по някакъв далечен начин ми остана и аверче.

Трети коментират яростта, която често личи в работите му и която забелязах за пръв път в картоненото виетнамско семейство, което запали пред университетската библиотека под оглушителните ритми на групата „Янгблъдс“ през 1969. Н-даа. Да, има нещо такова. Някои от творбите му са смешни, други са тъжни, а има и чудати, но повечето са изпълнени с ярост — и повечето от хартиените и глинените широкоплещести човеци сякаш шепнат. „Запали ме, запали ме и слушай как ще запищя, и в действителност сега сме още шейсет и девета, Меконг, и завинаги ще си останем там.“ „Творбите на Станли Кърк са най-ценни с гнева си“ — писа един критик за изложбата в Бостън. Същия този гняв допринесе за инфаркта, който получи преди два месеца.