Читать «Историята на О» онлайн - страница 7

После веднага прибавя: „Ама че глупава шега! Ти нищо не разбираш. Ако не те обичах лудо, смяташ ли, че бих се осмелила да ти говоря така? И да предавам посестримите си?“.

И казва още: „Не аз, а въображението ми, неясните ми мечти те предават всеки миг. Изтощи ме. Отърви ме от тези мечти. Измъчвай ме. Поеми инициативата, така че да не ми оставиш време дори да помисля, че съм ти невярна. (Действителността във всички случаи не е толкова страшна.) Но най-напред се погрижи да бъда белязана с твоя знак. Ако по мен има следи от твоя бич или от веригите ти, ако нося халки на срамните си устни, то нека поне всички знаят, че ти принадлежа. Докато ме бият или изнасилват от твое име, това все още ще значи, че мисля за теб, че те желая, че си моята фиксидея. Което и искаше, нали? Е, аз те обичам и искам същото. Ако веднъж завинаги съм се отрекла от себе си, ако устата и слабините и гърдите ми вече не ми принадлежат, аз се превръщам в същество от друг свят, в който нещата имат друг смисъл. Може би един ден няма да се позная. Какво значение имат тогава за мен удоволствието, ласките на всички тези твои пратеници, след като не ги различавам един от друг, след като ти и те сте несъпоставими?“.

Така говори тя. Слушам я и виждам добре, че не лъже. Опитвам се да я разбера (дълго време ме смущаваше тъкмо проституирането й). Възможно е в края на краищата митологическата огнена туника да не е обикновена алегория, нито свещената проституция — любопитен исторически факт. Възможно с оковите от народните песни и изрази като „обичам те до смърт“ да не са обикновена метафора. Както и това, което казва уличницата на възлюбения си: „Под кожата си ми влязъл, прави с мен каквото искаш“. (Интересно е, че за да се отървем от чувството, което тя обърква, ние го приписваме на разбойниците, на проститутките.) Може би Елоиза, пишейки на Абелар „Ще бъда твоето леко момиче“, е искала не просто да бъде оригинална. Няма съмнение, че „Историята на О“ е най-свирепото любовно послание, получавано някога от мъж.

Спомням си за холандеца, обречен да лети над океана, докато не се намери девойка, готова да даде живота си, за да го спаси; и за кавалера Гигмар, чиито рани ще заздравеят само ако някоя жена се съгласи да страда за него „както нивга жена не е страдала“. Разбира се, „Историята на О“ е по-дълга от средновековна лирична поема и значително по-подробна от любовно послание. Може би, за да я разберем, трябва да се върнем към миналото. Може би днес вече не сме способни да схванем какво си говорят момченцата и момиченцата от улицата — а то е същото, което са си говорели, предполагам, и робите от остров Барбадос. Живеем във време, в което на най-простите истини не им остана друго, за да си ги припомним, освен да ни се представят голи (като О) и с маска на кукумявка.