Читать «Историята на О» онлайн - страница 9

На жените е дадено през целия си живот да приличат на деца. Жената прекрасно разбира от хиляди неща, които ми се изплъзват. Обикновено тя знае да шие. Знае да готви. Знае как да подреди един дом и кои стилове си подхождат (не твърдя, че тя прави всичко това съвършено, но и аз не бях безупречен червенокож). Тя знае и много повече. Чувствува се уютно с кучетата и котките; умее да разговаря с тези полуидиоти — децата: разкрива им тайните на Космоса и на доброто държане, разправя им приказки, учи ги как да се пазят чисти и дори как да свирят на пиано. С други думи, от детството си нататък ние не преставаме да мечтаем за мъж, в който да са събрани всички мъже. А изглежда, че е дадено на всяка жена да събира в себе си всички жени (и всички мъже) едновременно. При това има нещо още по-любопитно.

Казват, че ако всичко разбираш, всичко прощаваш. На мен обаче винаги ми се е струвало, че при жените, колкото и да са универсални, е точно обратното. Имал съм приятели, които ме приемаха такъв, какъвто съм, и аз на свой ред ги приемах такива, каквито са, без ни най-малко желание да се променяме един друг. Дори се радвах — и те се радваха, че всеки от нас толкова прилича на себе си. Няма обаче жена, която да не се стреми да промени мъжа, когото обича, и заедно с това да промени и себе си. Поговорката сякаш греши, защото всъщност, ако всичко разбираш, нищо не прощаваш.

Не, наистина Полин Реаж хич не си прощава. Дори се питам дали не преувеличава малко, дали посестримите й са толкова подобни на нея, колкото си мисли. Но по този въпрос много мъже охотно споделят нейните, а не моето мнение.

Да съжаляваме ли за тефтера на робите от остров Барбадос? Аз люто се боя, че онзи отличен анабаптист е изпълнил апологетичната му част с баналности от рода на следните: че винаги ще има роби (това впрочем и сами виждаме); че робите ще си останат роби (тук може да се поспори); че трябва да се примирим с положението си и да не губим в роптания времето, което бихме могли да отдадем на забавления, на размисъл, на приятни навици. И тъй нататък. Предполагам обаче, че не е казал истината, а именно, че робите на Гленелг са били влюбени в господаря си, че не са могли да живеят нито без него, нито без робството си. И това е същата истина, която придава на „Историята на О“ нейната неумолимост, непостижимата й благопристойност, същата истина, която поражда онзи силен и нестихващ фанатичен вятър.

Жан Полан

I.

Любовниците от Роаси

Любовникът й извежда веднъж О да се поразходят в един квартал, където поначало не ходят — около парка Монсури или парка Монсо. След като повървели из алеите и поседели един до друг край моравата, на самия ъгъл на парка, на пресечката с една улица те съглеждат кола с таксиметров апарат, която прилича на такси. „Качвай се“ — казва той. Тя се качва. Наближава да се свечери, есен е. Тя е облечена както обикновено: обувки с високи токове, костюм с плисирана пола, копринена блуза. Гологлава е, но е сложила ръкавици, които покриват ръкавите на сакото, и в кожената чанта носи документите си за самоличност, пудрата и червилото. Таксито потегля бавно, без мъжът да е проговорил на шофьора, който пуска перденцата на стъклата отдясно и отляво, а също и отзад. Тя си е свалила ръкавиците, мислейки, че той иска да я целуне или тя да го гали. Но той казва: „Така не ти е удобно, дай си чантата“. Подава му я, той я оставя на такова разстояние, че тя да не може да я достигне, и добавя: „Освен това си много навлечена. Разкопчай си колана и си навий чорапите над коленете: ето ти жартиери“. Таксито кара по-бързо и това малко я затруднява, страхува се да не би шофьорът да се обърне. Най-сетне чорапите са навити и я обзема смут от това, че усеща краката си голи и свободни под копринения комбинезон. Разкопчаният колан се свлича. „Откопчай си полата — казва той — и си махни бельото.“ Няма нищо по-лесно, стига да пъхне ръцете си под кръста и мъничко да се понадигне. Той й взема от ръцете колана и пликчетата, отваря чантата и ги скрива там, после казва: „Не трябва да сядаш върху комбинезона и върху полата си, трябва да ги запретнеш и да седнеш направо върху седалката“. Седалката е от изкуствена кожа, хлъзгава и студена, смущаващо е да чувствуваш как лепне за бедрата. След това прибавя: „Сега си сложи ръкавиците!“. Таксито все така се движи и тя не се осмелява да попита защо Рьоне не помръдва и не казва нищо повече, нито каква е причината да държи тя да е неподвижна и няма, тъй разголена и тъй достъпна, с грижливо сложени ръкавици в някаква черна кола, която пътува неизвестно накъде. Той не й е заповядал нищо, не й е забранил нищо, но тя не смее нито да кръстоса крака, нито да допре колене. Облегнала е двете си ръце в ръкавици отстрани на седалката до себе си.