Читать «Историята на О» онлайн - страница 5

Тук не мога да не се сетя за това, което в мъжкото желание е именно чуждо и оттам непоносимо. Знаете ги тия обветрени скали, които внезапно се раздвижват или започват да въздишат, да свирят като мандолини. Хората идват отдалеч, за да ги видят. Но бързат да си тръгват, колкото и я да обичат музиката. Ами ако ролята на еротичните книги (на опасните книги, ако предпочитате) е просто да ни посветят? Да ни успокоят по отношение на самите вас, както правят изповедниците. Знам, че общо взето с еротиката се свиква. Мъжете също не се притесняват дълго. Те дори се възползуват от положението и заявяват, че са започнали първи. Лъжат, разбира се, фактите са налице — безспорни, прекалено безспорни.

Същото е и с жените, ще ми кажете. Несъмнено, но при тях нещата не са така видими. Те винаги могат да отрекат. Каква благопристойност наистина! Оттук явно идва мнението, че те са по-красивият пол, че красотата е в женски род. Не съм сигурен, че са по-красиви. Но във всеки случай са по-прикрити, не така очевидни, а това е вид красота. Ето вече за втори път мисля за благопристойност по повод на книга, която няма нищо общо с нея…

А дали няма нищо общо? Нямам предвид блудкавата и престорена благопристойност, която се задоволява да прикрива истината, която бяга от скалата и не признава, че я е видяла да мърда. Съществува друг вид благопристойност, несъкрушима и възмездяваща; тя силно унижава плътта, за да й върне първоначалната непорочност, и насила я препраща в дните преди още желанието да е заявило за себе си и скалата да е пропяла. Това е благопристойност, с която е по-безопасно да не се сблъскваш. Защото за да бъде тя задоволена, трябва ни повече, ни по-малко ръцете ти да са завързани на гърба, коленете ти да са разтворени, тялото ти да е разчекнато, да плуваш в пот и сълзи.

Аз сякаш говоря ужасни неща. Възможно е, но тогава значи, че ужасът е насъщният ни хляб, а опасните книги може би просто ни връщат към опасности, които са заложени в нас по рождение. Кой влюбен не би се уплашил, ако измери за секунда истинската дълбочина на клетвата, която дава с лекота и която го обвързва за цял живот? Коя влюбена не би се уплашила, ако осъзнае за секунда значението на „преди теб не познавах любовта“ или „никога не съм обичала, преди да те познавам“ — фрази, които произнася, без да се замисля? Или още, може би с повече мъдрост (мъдрост ли?): „Бих желала да се накажа, задето съм била щастлива, преди да те срещна“. И ето че се хващат за думите й. И ето че един вид — каквото повикало, такова се обадило.

Та в „Историята на О“ изтезания има достатъчно. Не липсват и бичуването, и жигосването, без да говорим за нашийника и за спектакъла на терасата. Изтезанията са почти колкото молитвите в живота на аскетите пустинници и са като тях ясно разграничени, грижливо описани, едва ли не номерирани. Изтезанията невинаги са радостни — искам да кажа прилагани с радост. Рьоне отказва да прибягва до тях, а сър Стивън го върши, сякаш изпълнява задължение. Във всеки случай никой от тях не се забавлява. И у двамата няма нищо садистично. Действието се развива така, като че ли сама О още от началото изисква да бъде наказана, да бъде насилена.