Читать «Историята на О» онлайн - страница 8

Защото често чуваме от хора нормални, дори умни на вид, да говорят за любовта като за леко чувство, като за чувство без последствия. Казват, че тя носи доста удоволствия и че съприкосновението между два епидермиса не е лишено от чар. Прибавят, че чарът и удоволствието са пълни, ако в любовта запазим фантазията, прищявката и естествената си свобода. Нямам нищо против и ако е толкова лесно за две лица от различен пол (пък и от еднакъв) да си доставят радост един другиму, да са живи и здрави. Две думи само ме смущават: думата любов и думата свобода. От само себе си се разбира, че те изразяват противоположни неща. Любов — това е, когато зависиш — не само в удоволствието си, а в самото си съществуване и в това, което го предшествува, в самото желание да съществуваш — от петдесет нелепи неща: от две устни (и от гримасата или усмивката им), от едно рамо (от начина, по който се повдига или отпуска), от две очи (от някой малко по-влажен или малко по-сух поглед), въобще от цяло едно чуждо тяло заедно с ума и душата, които носи, тяло, което всеки момент може да стане по-ослепително от слънцето, по-ледено от заснежена равнина. Никак не е весело да изживееш това и не ме карайте да се смея с вашите изтезания. Та вие се разтрепервате, когато това тяло се наведе, за да закопчае катарамата на обувчицата си, и имате чувството, че цял свят ви гледа как треперите. Е, не е ли по-добре да прибегнете до камшика и халките в плътта? Колкото до свободата… Който и да е мъж или жена, ако им е минало през главата, по-скоро ще се развикат, ще започнат да ругаят, ще изпаднат в ужас. Да, наистина ужасите не липсват в „Историята на О“. Но понякога ми се струва, че в тази книга е подложена на изтезание не една млада жена, а една идея, един начин на мислене, едно мнение.

Истината за бунта

Чудно нещо, идеята, че в робството има щастие, изглежда днес като някаква новост. Съпругът вече няма право над живота и смъртта на съпругата си, нито правото да я наказва, на учителите е забранено да бият учениците, на големите ученици — да издевателствуват над по-малките, а същите мъже, които през други векове гордо губеха главите си на площада, сега тъжно гният в подземията на затвора. В наши дни причиняваме само анонимни и незаслужени страдания. И те са хиляди пъти по-жестоки, защото войната за секунди опича цялото население на един град. Прекалената кротост на бащата, на учителя или любовника се заплаща с килим от бомби, с напалм или избухнали атоми. Сякаш в света съществува някакво тайнствено равновесие на насилието, към което сме загубили влечението и дори усета си. Не ми е неприятно, че именно една жена ги преоткрива. Не ми е и чудно.

Право да си кажа, не знам за жените толкова, колкото другите мъже. Изумен съм, че ги има (жените). Дори повече от изумен — очарован съм. Затова може би ми се струват чудесни и все им завиждам. За какво точно им завиждам?

Понякога съжалявам, че не съм дете. Но съжалявам не заради изненадите и откритията, за които говорят поетите. Не. Спомням си, че по едно време се чувствувах отговорен за цялата земя. Последователно бях шампион по бокс, готвач, политик (е, да), генерал, крадец, дори червенокож, дърво, скала. Ще кажете, че е било на игра. Да, за вас, възрастните, но не и за мен, съвсем не. Защото тогава държах света в шепата си, с всички безпокойства и рискове, които произтичат от това — тогава бях универсален. Ето до кое исках да стигна.