Читать «Игра на любов» онлайн - страница 51

Само папараци й липсваха (както и на Дилайт)! Как, за бога, се беше оказал тук и какво искаше да каже…

Точно зад нея изскърцаха спирачки и се блъсна врата на кола и Сара подскочи, а протестите заседнаха на гърлото й. Подскочи и Гордо Рап, който бързо отстъпи няколко крачки назад.

— Притеснявате дамата ли?

О, не! Не и Рикардо, не сега!

Сара каза студено, както се надяваше с величествено неодобрение:

— Търсех си ключовете…

Почти веднага усети топлината на пръстите му, контрастираща на студенината на ключовете, които той притисна в ръката й, хващайки я по-здраво, когато тя се опита да я издърпа.

— Донесох ти резервните ключове. Беше тръгнала да ме търсиш или се досети, че ще дойда за теб? — Черните му загадъчни очи се преместиха от ядосаното й лице на някаква точка зад нея, докато той добави с измамно нежен глас: — А колкото до теб, на твое място бих си тръгнал.

— Разбира се, както кажете, дук! Но нека първо направя още една снимка, а? Непременно ще ви ги изпратя за одобрение — добре, добре!

Докато мъжът завиваше зад ъгъла, стискайки здраво фотоапарата си, Сара се обърна ядосано към своя мъчител.

— Осъзнаваш ли, че онзи мъж… че нашата снимка вероятно ще се появи във всички противни книжарски издания по света? А ти го остави да си мисли, че ти… че аз…

Как смееше още да държи ръката й? Макар че, ако не я държеше, тя сигурно щеше да хвърли ключовете в мургавото му лице с изражение на дявол!

— А! Мислиш, че трябваше да тръгна след него? Може би да му счупя фотоапарата? Но тогава — помисли си за рекламата, която би изпуснала. — В провлачения му говор се покрадваше сарказъм, който накара Сара да затаи дъх в пристъп на неподправен гняв. — Всъщност не мисля, че би искала да направя нещо на твоя… приятел. В крайна сметка докато се приближавах, забелязах, че ти е приятно да му позираш!

Почти онемяла от гняв, Сара се опита да се измъкне от хватката му, а другата й ръка се сви в юмрук, горейки от желание да го удари. Само дълго тренираната дисциплина и самоконтрол й помогнаха да се удържи.

— Ти си… как смееш да ме преследваш тук? Как смееш да намекваш, че аз… за бога, последното, от което се нуждая, е да тръгнат слухове, че ти… че ти и аз — пусни ме!

Той се държеше сякаш те двамата бяха сами на света, пренебрегвайки любопитните погледи на някои от съседите на Дилайт, които влизаха и излизаха от сградата.

С преувеличено търпение, сякаш говореше на дете, той каза:

— Ако се откажеш да правиш сцени на публично място, което би могло да накара приятеля ти, фотографа, да се върне за още снимки, ще те пусна, обещавам. И не се прави на истерична, моля те! В крайна сметка, малка досаднице, не беше ли тръгнала да ме търсиш?

Тя трябваше да се овладее — трябваше! Този мъж очевидно беше чудовищен маниак на тема его.

— Смятах да ти върна колата — каза Сара внимателно, процеждайки през зъби всяка дума. — И наистина възнамерявах да прекарам известно време на гости на чичо Тео — насаме! — добави тя остро, изпитвайки удоволствие от присвиването на очите му при нейното заяждане. — А сега… — Тя сведе поглед към ръката си, все още заложница на неговата, надявайки се, че той не може да усети невероятното напрежение, което изпитваше.