Читать «Игра на любов» онлайн - страница 34

— Очевидно си от онези жени, които подсъзнателно желаят някой да решава вместо тях. Сигурен съм, че тази сутрин не си закусила, а нямаш вид на човек, който може да си позволи да пропусне още едно ядене! — Черните му очи обходиха тънкото й тяло с убийствено нетърпение, сякаш тя беше дете, което трябваше да бъде смъмрено.

— Не е… изобщо не е твоя работа дали пропускам ядене или не!

Сара изговаряше думите задъхвайки се. Ако не я влачеше след себе си толкова бързо, с удоволствие би му дала да разбере! Грубиян! Поколеба се за думата, преди да я отхвърли пренебрежително. Копеле!

Той предпочете да не обръща внимание на плахия й опит за протест, като я водеше бързо, предупреждавайки я механично да внимава, докато накрая тя се спъна в някакви кабели и той я изправи със същата нехайна непринуденост, с която би върнал дълъг пас във футбола.

— Стигнахме. — Гласът му звучеше енергично и делово. На вратата пишеше с черни букви: Пол Друри.

Още една среща на маса с Пол и Моник? Не! Изгубила дар слово, Сара клатеше ожесточено глава, опитвайки се с последни усилия да се освободи от хватката му.

Този път се наложи да я прихване през кръста, за да я вкара вътре. Той я гледаше неодобрително.

— Държиш се много странно, Дилайт. Да не си пила? Или е от онези хапчета, които май всички тук вземат?

Дори и да можеше, не би посмяла да отговори на подигравателния му въпрос! След като я пусна, Сара се строполи непохватно върху един стол и му обърна гръб.

— Пол е така добър да ми предоставя офиса си, когато ми е необходимо. За съжаление днес следобед той няма да е тук. Но както наредих, обядът е съвсем готов и съм сигурен, че ще ти се стори малко по-добър от храната в кафенето!

Пред нея се появи чаша с изстудено бяло вино, чиято кристална повърхност беше замъглена от малки капчци. Ръката, която я постави, беше силна и загоряла, с малки черни косъмчета от китката до лакътя. Той носеше странен пръстен-печат от злато, с инкрустирани диаманти.

Отдръпвайки поглед, Сара с мъка си пое дълбоко въздух.

— Нямаше да се задъхваш, синьорина Дилайт, ако си осигуряваше достатъчно чист въздух и подходящи упражнения… и по-малко безсънни нощи. — Плътният му глас беше равен, но думите му бяха достатъчни да накарат Сара да вирне брадичка и срещне открито насмешливия му поглед.

— О? С какво право ми даваш съвети? И ме влачиш тук, без да ми предоставиш право на избор…

— Когато се разделихме снощи, ти беше съвсем наясно, че днес ще дойда за теб — нали? Стига, Дилайт, да не прекаляваме с нашия малък любовен танц. И двамата направихме първата крачка и сега е твой ред да излезеш малко напред, хм?

Той постави дългите си пръсти на тила й, плъзгайки ги в къдриците й, за да й попречи да извърне глава от намръщеното му лице.

Очите на Сара се разшириха, когато усети горящия му поглед — два черни въглена като в съня й миналата нощ. Никога, никога нямаше да разбере какво я задържаше там безмълвна и неподвижна. Тялото й беше обхванато от същата упоителна слабост, която беше усетила при събуждането си тази сутрин. Защо не можеше да свали очи от това лице с груби, почти арабски черти. В него имаше нещо сурово и безмилостно, което я караше да тръпне, безпомощна и очарована. Би ли могъл да бъде жесток? Защо я преследваше със спокойната, смъртоносна ловкост на леопард, излязъл на лов? Какво искаше от нея?