Читать «В недрата на Родопите» онлайн - страница 56

— Ти си овца, господине! — изкряска му ораторът²².

Един депутат, доста ограниченичък, който винаги се поздравляваше с весели шушуканета и хиленета, когато станеше да говори, при едно разискване за даждията, в горещото си рвение да ги намали, на своята избирателна колегия, каза:

Знайте, господа, че на моите рамене стоят 40,000 земеделци с воловете си и с магаретата си!

Същият беше захванал веднаж една своя трагическа реч с тия думи:

— Господа, жално ми е, дори печално!…

В камарата някои затананика стиха от известната песен на г. Петра Иванов:

Жално й туй нещо,

Жално, печално!…

Всеобщ хохот.

А депутатът от П., по същия случай, обяви, че неговата колегия (от която сам беше родом), трябва да се освободи от даждие, защото ражда само дренки и мулета — понеже е планиниста.

При разискване закона за данъка „сърчим-параса“, що се налага на свинете, вземаха живо участие почти всички депутати, застрастени по тоя въпрос. За това, прението се проточи досадително много.

— Предлагам да се прогласи изчерпан въпросът: камарата замириса на свинщина! — извика един депутат.

Остротите и каламбурите, често от лош вкус, идеха обикновено от неколцина само депутати, глумци по природа и взимането от тях думата винаги се последваше от любопитно мълчанне… Ала понякогаж и съвсем сериозните даваха причина на веселост. Така, депутатът дядо Ф. гневно измъмра случайно обърнатия към него оратор Н., който говореше по внесения законопроект за филоксерата и често повтаряше тая дума, още нова у нас.

— Гледай там на друга страна, като приказваш — извика му той.

Бедният старец схващаше в тая дума съвсем неприличен смисъл.

XXIV. Семерлан. — Любовта в Родопите

Подир половина час газене през търсавището, пътят хвана да се издига по хълма, който ни затуляше Батак. На самия връх на тоя хълм се подава единствената сградица, която наумява за близостта му: то е плочният покрив на митническата стража. От дясно се издигат постепенно омайно хубавите поли на Семералан, накичен и с отделни групи борови гори от една неизразима дивота и прелест. О, каква природа тук, разкошна, почти неначета и поетическа! Тая картина ме прави да забравя много други, които считах безподобно хубави. Решително, Родопите, едни по своята ширина и безкрайно разнообразие на направата си, могат да се гордеят с богатството на подобни изненади и разкошни видове. Погледът ми постоянно бягаше по гладките силуети на Семералан и на Карлъка и на по-възточните височини, из една дипла на които се ниши твърде красиво турското село Енимахала, половин час на изток от Батак. Един час оттатък бърдото, на което е залепено това село, се намира Ясакория, село българско, отечеството на другаря ми Иванча, който ми дава дълги сведения за бита на съселяните си.

Който помисли, че в недрата на Родопите животът е глух и еднообразен, лишен от оня драматизъм, който е способен да даде само стълкновението на силните страсти на любовта или честолюбието в по-свободното и интелегентно общество на градовете, много ще се излъже. Иванчо ми разказа сцени твърде романтични… Ох, и в Ясакория сърцата любят, мразят, страдат; мъчният планински живот, ако е застъпил изнежената им чувствителност, не е никак засегнал светия пламък, който гори в тайника на всяка човешка душа. Самоче тоя пламък се потая дълго, както оня на вулканите, за да избухне, когато фаталността рече, с неодолима груба сила. Иванчо ми разказа за кървави отмъщения, за съдбоносни решения, произлезли от любовна ревност, която в София би дала само зрелище на противни и смешни скандали или на постидни компромиси… Родопчаните са малко по-груб народ в изказването своите чувства на ревност, и аз не съветвам на Алфонсите да ходят в Ясакория…