Читать «Черният корсар» онлайн - страница 7

Вътрешното море на Маракаибо, гладко като зехтин, позволяваше на бързата лодка да напредва без много да изморява двамата гребци. Това място, затворено от два носа, които го защитаваха от вълните на големия залив, е лишено от стръмни брегове и подводни течения, затова рядко там водите са неспокойни.

Двамата пирати гребеха вече цял час, когато Черният Корсар, който дотогава бе останал напълно неподвижен, се изправи рязко, сякаш искаше да обхване с поглед целия хоризонт. Една светлина, която никой не би сбъркал със звезда, блестеше над водата, някъде на югозапад и мигаше на всяка минута.

— Маракаибо! — рече Корсарът мрачно, но в гласа му трептяха нотки на глуха ярост.

— Да — отвърна Кармо, който се бе извърнал.

— На колко отстоим?

— Може би три мили, капитане.

— Значи в полунощ ще бъдем там.

— Да.

— Крайбрежни кораби минават ли?

— Само този на митничарите.

— Трябва да го избегнем.

— Знаем място, където можем да слезем спокойно и скрием лодката Между тръстиките.

— Тогава напред.

— Само една дума, капитане.

— Говори.

— Добре би било нашият кораб да не приближава повече.

— Вече обърна и ще ни чака в открито море — отвърна Корсарът. Няколко минути мълча, после подхвана:

— Вярно ли, че в залива се намирала някаква ескадра?

— Да, коменданте, тази на контраадмирал Толедо, който охранява Маракаибо и Гибралтар.¹

— Страх ли ги е? Страх ги е, защото Олонеца е вече в Тортуга и ако ги подхванем от две страни, бързо ще ги пратим на дъното.

Отново се уви в наметката си, нахлупи шапката и седна, без да откъсне очи от онази светеща точка, която сочеше пристанищния фар.

Лодката отново се втурна, но вече носът и не сочеше провлака на Маракаибо, за да избегне кораба на митническите стражи, които безсъмнено щяха да ги спрат.

Половин час по-късно брегът на залива бе напълно видим, не по-далеч от половин миля. Плажът меко се спускаше към морето, гъсто обрасъл с високи тръстики — растения, които се срещат най-често при блатните устия, изобилствуващи с комари, носители на ужасната жълта треска.

По-нататък, на звездния фон на небето, се виждаше буйна, гъста растителност, чиито огромни стръкове от перести листа се поклащаха като гигантски ръце из въздуха.

Кармо и Ван Щилер забавиха хода и се обърнаха да видят брега. Напредваха съвсем предпазливо, стараейки се да не вдигат никакъв шум и оглеждайки се във всички посоки, сякаш очакваха отвсякъде изненада. Черният Корсар остана спокоен, но пред себе си бе поставил трите пушки, натоварени от боцмана, за да поздрави със залп първата лодка, която би дръзнала да ги доближи.

Трябва да беше полунощ, когато лодката заседна в пясъка сред тръстиките, дълбоко навътре между възлестите им корени.

Корсарът се надигна, бързо огледа брега, после леко скочи на сушата, завързвайки лодката за един клон.

— Оставете пушките — каза на Ван Щилер и на Кармо. — Имате ли пистолети?

— Да, капитане — отвърна хамбургчанинът.

— Знаете ли къде сме?