Читать «Каменното яйце» онлайн - страница 83

Колата, неумело насочена, се друсна в някаква дупка, навярно на тръбозъб. Нещо изтрака.

Но не. Не се бе строшила ос. Може би само се бе разхлабил болт. Тракането продължи. Но Алиса нямаше време да дири повредата. Тъкмо сега.

Не спря, ала вече не с предишната скорост.

И през това време тиранозавърът, който не се бреше от термитници и разни дупки, скоро изчезна от погледите им, стопи се в полумрака.

Девойката изви волана, за да се насочи нататък, където смяташе да открие единия боабаб.

Друг път тъй оживена, тая привечер саваната изглеждаше съвсем безлюдна. Но не и небето — небето гъмжеше от лешояди. Сякаш се бяха събрали тук от целия континент. Само няколко хиени пресякоха пътя. И една зебричка, тъжно процвилваща, навярно изостанала от табуна при паническото му бягство.

Титаничен двубой

Обсадените, сковани от страх, бяха опрели гърбове в надупчената от червеи стена на хралупата, сякаш сраснали с нея, с едно-единствено желание, с един див нагон да се отдръпнат колкото може по-далеч от страхотната глава, която гризеше отвора, изплюваше цели цепеници от разкъртваната дървесина и се намъкваше все по-навътре и по-навътре. А дали беше глава това? Или машина, която методично си проправяше път през изпречилата й се преграда — както въглищният комбайн си изравя подземната галерия.

Никой не усещаше полазилите го паякоскорпиони и стоножки, които като че ли единствени не забелязваха беснеещото навън страшилище.

Тримата: Патрик Бор, заместникът му и пилотът, виждаха само едно, само тая безобразна морда, неестествено приведена, та да достигне ниския отвор, и поддържащото я масивно туловище, стъпило непоклатимо върху разкрачените си птицеподобни нозе-колони. И мятащата се зад тях неправдоподобно дебела опашка.

Забравили бяха, че освен тях тук имаше и паяци, и скорпиони, и змии; забравили бяха какви са, какво са желали, какво са мечтали — сякаш хипнотизирани от огромните изцъклени очища и ослепително белите зъби — толкова големи, че не можеха да ги приемат за зъби.

Като че ли вече не изпитваха и страх, парализирани, обхванати от странно безразличие, невероятно затъпяване, все едно уловена от змията жаба. Изгубили способност да мислят, да преценяват, да търсят изход от безизходицата си. Нямаха време дори да съжаляват за света, който трябваше да напуснат. Изгубили способността си въобще да чувствуват.

Не вярваха в чудеса.

Затова се оказаха тъй изненадани, тъй неподготвени за това, което последва.

А то беше истинско чудо.

Тиранозавърът дръпна назад главата си. Извърна я рязко, по птичи, наляво. После отмести и краката си, метна в противната посока и опашката си.

Доктор Бор се престраши да надникне през опразнения вход. Зад него занадзъртаха и другарите му.

Какво ли беше това чудо — за добро или за още по-голямо зло?

С тежък тропот, като оръдейни изстрели, насам препускаше втори динозавър. С най-голямата си бързина, с най-неудържимата си стръв.

Не можеше да бъде друг освен Доналд! Само два индивида от тоя зловещ вид беше възкресил доктор Бор. И сега двата се бяха събрали, сякаш да му отмъстят за това, което бе сторил, че ги бе измъкнал в един съвсем чужд на тях свят.