Читать «Каменното яйце» онлайн - страница 57

Трябваше да се махне по-скоро, преди да са се върнали похитителите й, да стигне колкото може по-надалеч. Беща й навярно вече я търсеше, имаше надежда да срещне неговите хора, да се измъкне от хищните лапи на бандитите, които явно целяха да изнудват него. А тъкмо това тя не биваше да допусне — да го изнудват сега, при неговото поразклатено здраве.

За нея доскоро нямаше нещо по-прекрасно от джунглата заран, когато първите слънчеви лъчи изкарват на показ изчистените й багри, когато измъчените от нощното взиране очи си отпочиват върху непостижимото й пъстроцветие.

Мъглата се зараждаше пред погледа й — все едно димеше земята, придавайки на цялата околност тайнствени, размазани очертания. Върховете на дърветата се превръщаха в облачно небе, разтваряха се в него. В повлеклата на изпаренията целият свят се полюшкваше както в морските дълбини. Така изглеждаше и морското дъно, когато с акваланг бе събирала раковини за колекцията си. Сякаш не истински храсти и дървесни дънери, а гигантски водорасли и нацъфтели корали. И както скалите под водата са обгърнати с плътна пелена от водорасли, така и тук мъховете, гъсти и едри, покриваха всеки пън, всяко стъбло, всеки паднал клон, всеки камък. И всяка педя пръст.

Тя се овладя. Съвсем не на място се отдаваше на своите поетични видения. Сега беше заплашен животът й, свободата й. И най-важното — здравето на баща й. Нямаше място за възторзи от природните красоти, длъжна бе да мисли единствено за спасението си.

Девойката пое през окрайнината на джунглата, ако можеше да се нарече така тоя неуловим преход от гигантските дървета, през шубраците до саваната. Пое по някаква пътечка, навярно утъпкана от слонове или носорози, като се озърташе и ослушваше да не налети неочаквано пред създателите й.

Вече се надяваше, че се е отдалечила достатъчно, когато зърна увисналата от приведения над пътеката клон пъстра опашка.

Знаеше какво означава това!

Леопардът има само тоя недостатък — забравя да си прибере опашката, след като се е маскирал майсторски сред шумата. Тя единствена го издава.

В такъв случай човек трябва да отстъпи бавно назад, без да вдига поглед нагоре. Защото, срещне ли очите ти, разбере ли, че е открит, хищникът не може да издържи, а скача начаса, захапва, дере с нокти.

Този съвет реши да послуша сега и Алиса. Да отстъпи. Крачка, две, три. Бавно, бавно, сетне все по-бързо.

И тъкмо се канеше да се извърне, за да поеме назад, когато някой изскочи от шубрака. Застана зад гърба й.

Тя погледна през рамо и го позна. „Хидалго“!

— Тихо! — почти пошепна той.

Алиса трепереше от гняв. Ако не се бе върнала, щеше да избяга, нямаше да им падне отново в ръцете. Заради тоя проклет леопард!

— Тихо! — повтори Антонио Гомеш. — Да не чуят другите!… Искам да ви спася.

Смисълът на думите му достигна много бавно до съзнанието й.

Да я спаси! От кого да я спасява? Той…

— Искам и себе си да отърва — добави Гомеш. — Да избягам с вас! Да се махна, да се махаме! Не мога повече да бъда роб!