Читать «Каменното яйце» онлайн - страница 37

Наблизо нямаше никакво дърво. Само един термитник, твърд като камък, висок над три метра, с няколко изшилени върха като пещерни сталагмити.

Понякога, ако успееш да убиеш едно животно от стадото, другите побягват. Но доктор Бор, безспорно добър стрелец, сега беше напълно безоръжен. Не му оставаше нищо друго. И той прилепи гръб към термитника, сякаш срасна с него. Надяваше се все пак да не го закачат, понеже му се струваше, че сприхави слонове се срещат по-рядко от сприхави хора.

Тоя път надеждата му не се оправда. Самецът не се отказа от нападението. Протръби сигнала си за атака с вдигнат хобот, притича заплашително напред и спря. Затъпка на място, зафуча яростно. На не повече от пет метра разстояние. Последваха го и женските.

Дали опитваше да го сплаши, както обикновено правят събратята му? И после победоносно се оттеглят, задоволили чувството си за важност.

Не, не беше само заплаха. Готвеше се за истински пристъп. Ето, притисна огромните си уши към главата, а хобота — към гърдите, бивните му се вирнаха напред. От гърлото му проехтя странен клокочещ звук — последно предупреждение.

Ученият виждаше злобните пламъчета в малките му очи, слушаше тежкото му дишане.

Нямаше отърваване!

Този не беше обикновен слон, беше „кали“. Тъй туземците наричат опасните животни, когато ги обхване някаква необяснима стръв за разрушение и за убийство. И ги унищожават, както в Европа мечките стръвници.

И този рано или късно щеше да бъде обезвреден от ловните надзиратели.

Някога… Не сега!

Сега нямаше никой, който да помогне на доктор Бор…

Упоритостта на Чиганго

Раздвоен, той бързаше през саваната. Хем знаеше, че трябва да срази Върховния дух на крокодилите, хем се боеше до смърт от него. Наглед тъй тиха и спокойна, в действителност степта е не по-малко враждебна от джунглата. То се знае, за оня, който няма автомобил.

А пешеходецът? Той трябва да пази босите си нозе от порязванията на жилавите треви, остри като бръсначи, да внимава за отровни змии, да заобикаля редките бодливи храсталаци и напечената от слънцето гола пръст между тях, която пареше ходилата му като жарава.

И да се озърта, та да не го нападне звяр. Опасен е не само „симба“ — лъвът, опасни са не само „муа муиту“ — хиеновите кучета, и „чуй“ — леопардът; не по-безобидни са и тревопасните: и „тембо“ — слонът, и „кибоко“ — хипопотамът, та и „твига“ — жирафата. Само да не й попаднеш на копитата!

Но къде-къде по-страшни са жарта на слънцето и безводието. Местен човек беше Чиганго, уж познаваше областта, ала и най-опитният понякога може да се заблуди, когато почне да му притъмнява от пека и жаждата.

Все още имаше надежда. Щом като веднъж успя да се отърве от яростта на Върховния дух. Или древните му божества и духовете на прадедите, или Христовите светии — все някой бе насочил чудовището към ловната яма.

Ако не беше самият той свещеник, би направил жертвоприношение — от благодарност, та да ги предразположи към подобна благосклонност и в бъдеще. Затуй в миналото са принасяли и човешки жертви.