Читать «Стефани Плъм и случаят с пенсионирания мафиот» онлайн - страница 132

— По никакъв начин!

— Ще го направиш. И то веднага или ще те застрелям. Първо ще прострелям единия ти крак, после другия. А след това ще продължа, докато изпълниш задачата или умреш.

Тя се прицели. Знаех си, че казва истината. Щеше да ме застреля, без да й мигне окото. И щеше да продължи докато умра. Надигнах се, като използвах масата за опора. Тръгнах с вдървени крака към Дечуч и коленичих до него.

— Направи го! — нареди ми София. — Разкопчай му ризата.

Сложих ръка на гърдите на Дечуч и почувствах топлината му. Усетих и как се опитваше да си поеме дъх.

— Той е още жив! — извиках.

— Още по-добре — каза София.

Потръпнах неволно и започнах да разкопчавам ризата му. Бавно. Пестях време. Пръстите ми пипаха несръчно. Едва успявах да се справя със задачата.

Когато разкопчах ризата на Еди, София се протегна, взе нож от дървената поставка на кухненския плот и го хвърли на пода до Дечуч.

— Разрежи му фланелката.

Взех ножа и усетих тежестта му. Ако това беше филм, щях да забия ножа в гърлото на София със светкавично движение. Но за жалост беше действителността и аз нямах представа как да хвърлям ножове или как да се движа достатъчно бързо, за да избегна куршума.

Приближих острието към бялата фланелка на Еди. Мислите ми препускаха диво. Ръцете ми трепереха, а под мишниците и по челото ми се стичаше пот. Пробих дупка и прокарах ножа до края на фланелката, разкривайки мършавите гърди на Дечуч. Заля ме гореща вълна и сърцето ми се сви.

— Сега му изтръгни сърцето — със спокоен и тих глас ми нареди София.

Вдигнах глава и я погледнах. Лицето й беше ведро… с изключение на онези зловещи очи. Беше убедена, че постъпва правилно. Вероятно гласовете в лудата й глава я уверяваха в това.

Нещо капна върху гърдите на Дечуч. Или носът ми течеше или от устата ми капеха лиги. Бях прекалено уплашена, за да разбера кое от двете.

— Не знам как да го направя — казах. — Не знам как да стигна до сърцето.

— Ще намериш начин.

— Не мога.

— Ще намериш!

Поклатих глава.

— Искаш ли да се помолиш, преди да умреш? — попита ме тя.

— Стаичката в мазето… Луи често ли те заключваше там? Молеше ли се вътре?

Ведрината й се изпари.

— Той твърдеше, че съм луда, но всъщност той беше луд. Не вярваше. Господ не говореше с него.

— Не е трябвало да те заключва в стаичката — рекох, ядосана на човека, който бе заключил болната си от шизофрения жена в мазето, вместо да я заведе на лекар.

— Време е — изрече тържествено София и насочи пистолета към мен.

Погледнах Дечуч и се зачудих дали бих могла да го убия, за да се спася. Колко силен беше инстинктът ми за самосъхранение? После насочих очи към вратата на мазето.

— Имам идея — казах. — Дечуч има доста инструменти в мазето. Може би ще успея да прережа ребрата му, ако имам трион.

— Това е абсурдно.

Скочих на крака.

— Не е. Точно от това се нуждая. Гледала съм такива неща по телевизията. В онези лекарски предавания. Веднага ще се върна.

— Спри!

Вече бях до вратата на мазето.

— Трябва ми само една минута.

Отворих вратата, запалих лампата и заслизах надолу. София беше на няколко крачки след мен.