Читать «Стефани Плъм и случаят с пенсионирания мафиот» онлайн - страница 122

— Не — отвърнах и поклатих убедително глава. — Не и аз.

— Добре. И аз така си помислих… някакъв идиот проникнал вътре и я унищожил. Изподупчил с куршуми цялата къща. Всъщност, подозираме, че поне двама души са провели престрелката на века там. Знаех си, че ти не може да си толкова тъпа.

— Правилно.

— За Бога, Стефани! — изкрещя той. — Къде ти беше умът? Какво, по дяволите, стана там?

— Не съм била аз, забрави ли?

— О, да. Забравих. Добре тогава, какво според теб е правил онзи друг човек в къщата на Въртележката?

— Предполагам, че е търсил Дечуч. А после може би е намерил Дечуч и е избухнала престрелка.

— И Дечуч е избягал?

— И аз бих си помислила същото.

— Слава Богу, че не намерихме други отпечатъци, освен тези на Дечуч, защото иначе онзи тъпанар, който е унищожил къщата, ще си има неприятности не само с полицията, но ще отговаря и пред Въртележката.

Започвах да се ядосвам, че Морели не спира да крещи.

— Да, слава Богу — повторих с най-ледения си тон. — Нещо друго?

— Да, има и друго. Видях Дуги и Откаченяка на паркинга ти. Уведомиха ме, че ти и Рейнджъра сте ги спасили.

— Е, и?

— В Ричмънд.

— Е, и?

— И Рейнджъра бил прострелян?

— Повърхностна рана.

Морели стисна устни още по-здраво.

— Господи!

— Притеснявах се да не се разбере, че сърцето е свинско. Тогава щяха да си отмъстят на Дуги и Откаченяка.

— Адски достойно, но не ме кара да се чувствам по-добре. По дяволите, ще получа язва. Заради теб изпих безброй шишета маалокс. Мразя това. Неприятно ми е да се чудя по цял ден в каква смахната история си се замесила и кой стреля по теб.

— Ама че лицемерие! Та ти си ченге.

— Но никога не стрелят по мен. Единствените случаи, в които се тревожа, че може да ме убият, са когато съм с теб.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че трябва да избереш между мен и работата си.

— Е, и аз ще ти кажа нещо. Няма да прекарам остатъка от живота си с човек, който ми дава ултиматуми.

— Добре.

— Чудесно.

Морели си тръгна, като затръшна вратата зад себе си. Обичам да си мисля, че имам стабилна психика, но това ми дойде в повече. Разревах се и плаках до пълно изтощение, после изядох три понички и си взех душ. Избърсах се, но все още се чувствах ужасно потисната, затова реших да си изруся косата. Промяната е полезна, нали?

— Искам да съм руса — казах на господин Арнолд, единствения фризьор, който работеше в неделя. — Платинено руса. Искам да приличам на Мерилин.

— Скъпа — отвърна ми той. — С твоята коса няма да приличаш на Мерилин, а на Арт Гарфънкъл.

— Направи го.

Господин Моргенщерн беше във фоайето, когато се върнах.

— Уха! — каза той. — Приличаш на онази певица… как й беше името?

— На Арт Гарфънкъл?

— Не. Не на мъж. На онази, дето има цици като фунийки за сладолед.

— Мадона.

— Да. Точно така.

Влязох си у дома и отидох направо в банята, за да видя новата си прическа в огледалото. Харесах я. Беше различна. Изискана по един курвенски начин.

На кухненския плот ме чакаше купчина кореспонденция, която грижливо бях избягвала досега. Отворих си една бира, за да отпразнувам новата си коса, и прегледах пощата. Сметки, сметки, сметки. Погледнах чековата си книжка. Нямах достатъчно пари. На всяка цена трябваше да заловя Дечуч.