Читать «Изборът на убиеца» онлайн - страница 55

— Можете сам да изберете къде да отговаряте на въпросите ни. Щом не сте я убили, няма от какво да се боите.

— Не съм я убил.

— Добре. Защо тогава ни лъгахте?

— Не съм ви лъгал.

— Имахте ли любовна връзка с Ани Бун?

Фелпс мълчеше.

— Имахте ли такава връзка?

— Да.

— Защо не ни казахте още в началото?

— Поради редица причини.

— Кои?

— Първо, не исках да рискувам да ме обвинят в убийство.

— Тази възможност все още съществува, господин Фелпс.

— На второ място, имаше опасност тази история да стигне до вестниците. Не исках Марна… нали ме разбирате?

— Разбирам — каза Майер. — Какво ще речете да започнем сега от самото начало? И да говорите истината.

— Откъде да започна?

— От запознанството ви с Ани.

Фелпс тежко въздъхна.

— Запознахме се в магазина на „Хърмън Додсън“. В секцията за модерна мебел. Бях сбъркал етажа. С Марна предпочитаме стари стилни мебели.

— Продължавайте.

— Поканих я да се срещнем. Тя прие. Е, не веднага. Първо си поприказвахме. Знаете как стават тези работи.

— Не, не знам как стават тези работи — отговори Майер. — Аз съм женен мъж. Вие ми обяснете как стават тези работи, господин Фелпс.

— Не знаех, че полицията има такъв висок морал. Не знаех, че в този щат любовта е престъпление.

— Любовта не е — каза Майер. — За престъпление се смята изневярата.

— Ани не беше омъжена! — изрепчи се Фелпс.

— Вие обаче сте били женен и сега сте женен. За закона е достатъчно да е налице изневяра, когато само единият от партньорите е женен. Дайте да не се откъсваме от темата, господин Фелпс. Сега се занимаваме с убийство.

— Не съм я убил аз.

— Слушаме ви.

— Аз я обичах. Защо да я убивам?

— Май не ви пукаше за нея, когато разговаряхме първия път. Като че ли бяхте по-разтревожен за стоката.

— Беше ми мъчно за стоката, но ми беше мъчно и за Ани. Разбира се, че ми беше мъчно. Познавах я повече от година.

— Защо я назначихте? За да е по-близо до вас ли?

— Не съвсем. Рядко ходех в магазина. Ани се оправяше сама. Минавах обикновено към края на деня, за да прибера парите.

— А отбихте ли се вечерта, когато тя бе убита?

— Да. Вече ви казах. Бях й оставил достатъчно пари за ресто, преди да затвори магазина. Всяка вечер попълвах бланката за касовите приходи през деня и на другата сутрин внасях парите в банката. Това беше обичайната процедура.

— В коя банка внасяхте парите?

— В Първа национална банка. В клона в Кресчън.

— Защо й дадохте тази работа?

— За да й помогна.

— Как?

— Нали знаете, че беше разведена. При „Додсън“ не вземаше кой знае колко. Това го разбрах, след като… след като се опознахме. Реших, че ще й помогна, като я назнача. Плащах й повече от сто двайсет и пет долара седмично.

— Колко й плащахте?

— Двеста долара — каза Фелпс.

— Госпожа Фелпс знаеше ли?

— Не, разбира се. Най-високата заплата, която давам на мой служител, е сто двайсет и пет долара седмично.

— С други думи, господин Фелпс — обобщи Майер, — вие сте прехвърлили Ани към графа „Служебни разходи“.

— Изразявате се много грубо, детектив Майер.

— Тъй ли? А вие как бихте се изразили, господин Фелпс?

— Опитвах се да помогна на момичето. На нейния гръб лежаха майка и дъщеря. Това беше най-малкото, което можех да направя за нея.