Читать «Куклата на съдбата» онлайн - страница 10

Нахлухме в полутъмна стая, в която забелязах, че малкото светлина идва от големи правоъгълни блокове, вградени в стената срещу нас.

Хобитата бързо се плъзнаха към един от блоковете и спряха пред него. От едната му страна видях джудже или нещо, което взех за джудже — дребно, прегърбено, донякъде човекоподобно същество, което въртеше някаква шайба в стената покрай светещия блок.

— Капитане, вижте! — извика Сара.

Нямаше нужда да ми вика — бях видял почти едновременно с нея. Върху светещия камък се появи сцена — далечна и мъглява като от дъното на кристалночисто море, с приглушени от дълбочината цветове, с малко разместени от вълничките по водната повърхност очертания.

Суров и тъжен пейзаж с червени земни площи, простиращи се към бледолилаво бурно небе, прорязано от червени стръмни хълмове, а на преден план диви жълти цветя. Още докато се опитвах да схвана какво е това, да определя към какъв свят принадлежи, то се промени и бе заместено от джунгла, потънала сред зелена и пурпурна изобилна растителност, изпъстрена с ярко обагрени петънца, които знаех, че са тропически цветя. Зад всичко това се криеше такава свирепост, че целият настръхнах. После и тази картина изчезна — бе се задържала само за миг, — замени се от жълта пустиня, осветена от луна и отблясъци на звезди, които придаваха сребрист оттенък на небето, ръбовете на дюните отразяваха и пречупваха лунната и звездната светлина, така че дюните приличаха на разпенени водни вълни, устремени към брега.

Пустинята не изчезна като предишните картини. Тя ни връхлетя и се взриви в лицето ми.

Под мене Добин яростно се мъчеше да ме захвърли. Аз бързо се опитах да хвана задния ръб на седлото, но заден ръб изглежда нямаше. Усетих, че политам напред и се преобръщам във въздуха.

Паднах на едното си рамо, плъзнах се по пясъка и накрая се спрях задъхан. Изправих се с мъка, изругах — или се опитах без успех да изругая, тъй като бях останал без дъх — и след като вече бях на крака, видях, че сме сами на мястото, което бяхме видели върху светещия блок.

Сара бе просната от едната ми страна, недалече Тък се мъчеше да се изправи, но расото се бе оплело около краката му, а малко зад него Джордж пълзеше по лакти и колене и скимтеше като кученце, изхвърлено от къщи в студената и враждебна нощ.

Около нас се простираше безводната пустиня, без стрък растителност, обляна от лъчите на голямата бяла луна и хиляди светещи звезди, запалени като лампи в безоблачното небе.

— Няма го! — мрънкаше Джордж, докато пълзеше. — Вече не го чувам. Загубих приятеля си.

И не само това бе загубено. Нямаше го и града, и планетата, върху която се бе издигал. Бяхме на друго място.

Това беше пътуване, казвах си, с което никога не трябваше да се захващам. През цялото време си го знаех. Не му бях вярвал, от самото начало. А за да се впуснеш в нещо, трябва наистина да вярваш в него. Всичко, което правиш, трябва да има основание.

Спомних си обаче, че всъщност нямах избор.

Бях се обвързал в мига, когато видях красотата на звездолета върху земния космодрум.