Читать «Куклата на съдбата» онлайн - страница 116

Закрачихме през огромното пространство. Роскоу изглежда бе започнал да се движи още по-бързо. От време на време трябваше да подтичвам, за да го настигна. Бих искал да го попитам за какво става дума, но не ми беше останал дъх, а и не бях сигурен какво би ми казал.

Пътят беше дълъг. Доста време изглеждаше, че почти не сме се придвижили, но после изведнъж се оказа, че сме далече от стените на града и по-близо до корабите.

Бяхме почти до кораба на Сара, когато забелязах машината при основата му. Имаше вид на нещо шантаво — с някакво огледало, с предмет, който взех за акумулатор (или поне енергиен източник), с плетеница от жици и тръби. Не беше много голяма — по-ниска от метър и не по-широка от три метра — и отдалече напомняше на абстрактна скулптурна група. По-отблизо вече не приличаше и на това, а на вълшебна машина, построена от няколко отегчени от ваканцията си хлапета, които са събирали какво ли не за целта.

Спрях и я загледах, без да мога да кажа и дума. От всички идиотски глупости, които бях виждал през живота си тази беше най-безнадеждната. През цялото време, докато се бях потил, за да преминавам от свят в свят, този глупав робот е обикалял из града, събирал е всякакви забравени и изхвърлени боклуци, домъквал ги е тук и е сглобил това.

Сега клекна пред нещо, което си представих, че според него е контролно табло, и се пресегна към копчетата и лостчетата по таблото.

— Ето сега, капитане — заяви той, — ако математиката действа.

Размести нещо по таблото, тук-таме просветнаха някои тръбички, чу се нещо като трошащо се стъкло и от кораба започнаха да падат парченца като стъкло, докато той накрая се освободи от млечнобялата глазура, с която го бе напръскала подобната на бръмбар машина.

Стоях замръзнал. Не можех да помръдна. Идиотската машина бе проработила, корабът бе свободен и готов за полет, а аз не можех да помръдна. Беше неразбираемо. Не можех да повярвам. Роскоу не би могъл да го направи. Не и суетящият се, мърморещ Роскоу, когото познавах. Трябваше да сънувам.

Роскоу се надигна и дойде при мен. Протегна двете си ръце, хвана ме за раменете и застана неподвижен:

— Готово е. И за него, и за мене. Когато освободих кораба, освободих и себе си. Сега съм цял и съм добре. Същият като преди съм.

И наистина изглеждаше така, макар че не знаех какъв е бил преди. Говореше без усилие, стоеше и се движеше по-естествено, повече като човек и по-малко като тракащ робот.

— Объркан съм — продължи той — от всичко, което ми се случи, от промените в мозъка ми, промени, които не разбирах и които не знаех как да използвам. Но сега, след като ги използвах и установих, че са полезни, отново съм съвсем на себе си.

Открих, че парализата, която ме бе обхванала, отмина и понечих да се обърна и да побягна към кораба, но той държеше здраво раменете ми и не ме пусна.

— Бух ви говорѝ за съдбата — каза той. — Това е моята съдба. Това и още нещо. Тези, които прекрояват вселената, каквото и да са те, работят по различни начини, за да постигнат всяка отделна съдба. Как иначе може да се обясни, че удрянето на главата ми с бухалки за поло би могло така да промени, да даде на късо и да пренастрои мозъка ми, че да предизвика у мене разбиране, което не притежавах преди…