Читать «Куклата на съдбата» онлайн - страница 115

Отидох бързо при него и грабнах ръката му:

— За Бога, по-спокойно. Имаш време колкото си искаш. Нямаме бърза работа. Ще те изслушам. Опитай се да не говориш прекалено бързо.

— Благодаря, капитане за търпението и вниманието ви към мене. — В гласа му се чувстваше опит да вложи достойнство.

— Изминахме дълъг път — все така утешително продължих аз. — Можем да не бързаме толкова. Ако имаш някакви отговори, аз съм готов да ги изслушам. Аз самият съм напълно изчерпан откъм отговори.

— Има една структура — започна той. — Бялата структура, от която е построен градът, с която е застлан космодрумът и е запечатан корабът.

Спря и направи прекалено дълга пауза. Бях се уплашил, че нещо му се е случило, но той отново заприказва:

— Нормално атомите в материята са свързани само във външния слой. Разбирате ли?

— Мисля, че да. Донякъде.

— При този бял материал връзките се простират по-навътре от външния слой от електрони, дълбоко към ядрото. Схващате ли какво значи това?

Ахнах, като разбрах поне част от думите му:

— И нищо на света не може да разруши връзката.

— Точно така — съгласи се той. — За това си мислех. Сега ще дойдете ли с мене, капитане, моля ви?

— Почакай малко — възразих аз. — Не си ми казал всичко. Спомена, че били две неща.

Той ме изгледа продължително, като че ли се чудеше дали да се впусне в повече подробности, и ме попита:

— Капитане, какво знаете за реалността?

Свих рамене. Беше глупав въпрос.

— Някога — със съмнение в гласа си отвърнах аз — бих ти казал, че различавам реалността. Сега не съм така сигурен.

— На тази планета има слоеве реалност — заяви той. — Реалностите са поне две. Може да са много повече.

Говореше вече почти свободно, макар че понякога се препъваше и се изразяваше с усилие, като правеше неравномерни паузи.

— Но откъде знаеш всичко това? — попитах го. — За атомните връзки и реалностите?

— Не знам. Само знам, че знам. А сега, моля ви, нека да тръгнем.

Обърна се и се спусна по платформата, а аз го последвах. Какво можех да загубя? Самият аз не знаех с какво да се захвана, може би това важеше и за него, може би думите му бяха само продукт от развинтено въображение. Все пак бях в състояние, когато бях готов да се хвана за всяка сламка.

В идеята за тясно свързаните атоми имаше донякъде нещо рационално, макар че изобщо нямах представа как би могло да се направи. Но другите приказки за многослойната реалност си бяха пълна глупост. В тях нямаше никакъв смисъл.

Излязохме на улицата и Роскоу се отправи към космодрума. Вече не си мърмореше и ходеше бързо, като че ли имаше някаква цел — толкова бързо, че трябваше да усиля крачка, за да не изостана. Беше се променил — в това нямаше никакво съмнение, — но ми беше трудно да преценя дали беше действителна промяна или само нова фаза от лудостта му.

Когато излязохме от улицата на космодрума, видях че е сутрин. Слънцето бе стигнало до половината на източния хоризонт. Космодрумът, със снежнобялата си писта, заобиколен от белотата на града, бе огледален и на фона му белите кораби се открояваха като дневни призраци.