Читать «Куклата на съдбата» онлайн - страница 118

Изглеждаше толкова просто, но все пак се колебаех. Седях си в пилотското кресло и се взирах в таблото. Защо ли, питах се, е това колебание?

Дали беше заради другите? Е, в началото бяхме четирима. Дали не се смущавах, че ще се върна сам?

Седях и се опитвах да бъда честен със себе си — открих, че това никак не е лесно.

С Тък и Джордж не можех да вляза в контакт, същото се отнасяше и за Бух. Нямаше никакъв смисъл да ги търся. Оставаше Сара. Тя можеше да бъде намерена и да бъде върната. Бих се справил някак с това.

Седях и се опитвах да се преборя с тези мисли, а в очите ми странно припари и с нещо почти като ужас осъзнах, че по бузите ми се стичат сълзи.

Сара, мислех си, Боже мой, защо ти трябваше да намираш онова, което търсеше? Защо не можеш да се върнеш и да се прибереш вкъщи заедно с мене? Защо не мога аз да дойда и да те взема?

Спомних си последната нощ, когато край лагерния огън ми беше казала, че между нас би могло да бъде така добре — така добре, ако не се бяхме втурнали да преследваме легенда. И защо глупавата легенда трябваше да излезе истина и всичко между нас да се разруши?

Спомних си и първия ден, когато ме беше посрещнала в коридора на земната къща и ме бе повела за ръка към стаята, където чакаха Тък и Джордж.

Не бяха Тък, Джордж или Бух, тях не можех да открия. Не беше и Сара, защото не можех да се накарам да го направя. Но имаше още един.

Измъкнах се от креслото и отидох към шкафа в края на кабината. Взех оттам резервната лазерна пушка.

— Връщаме се — казах на Роскоу.

— Връщаме се за госпожица Фостър ли? — попита той.

— Не. За Пейнт.

Глава двадесет и осма

Беше лудост, разбира се — Пейнт е само хоби. Ако не бях аз, все още би лежал по гръб в дерето. Колко пъти трябваше да го спасявам? Каза ми, че искал да дойде на Земята, но какво знаеше за Земята той? Никога не е бил там. Дори му се бе наложило да ме попита какво искам да кажа със „земята“. Не беше искал да тръгне преди да му кажа. И все пак не можех да се отърся от спомена за него — как се отдалечаваше бавно по пътеката, за да може да ме чуе, ако реша да го повикам. Спомних си също как смело ме бе понесъл в битката с кентавъра. Макар че, ако става дума за това, нито той, нито аз имахме някаква заслуга там. Заслугата беше единствено на Сара.

— Бих искал — започна Роскоу, като вървеше до мен — да разбера по-пълно постановката за множествените реалности. Сигурен съм, че я има в ума ми, но не мога да я видя. Това е като мозайка от милион парченца — необходимо е само да ги съчетаеш и това е. Толкова е просто, че се чудиш как не си се досетил в началото.

Не би било лошо, помислих си, да се върнеше към мърморенето. По-малко би ме безпокоил. Тогава не би трябвало да го слушам, тъй като бих знаел, че са глупости. Но сега трябваше постоянно да давам ухо, защото в приказките му можеше да има нещо.

— Това е нова способност — нареждаше Роскоу — и тя много ме обърква. Чувство за околната среда, мисля, че би трябвало да се нарече. Където и да си, знаеш и усещащ факторите й.