Читать «Куклата на съдбата» онлайн - страница 114

Дали не ме беше изоставил или по-скоро дали не бе тръгнал нанякъде, без да си прави труда да се върне? Признах пред себе си, че това би могло да бъде краят. Човек не беше в състояние да направи нещо повече.

Седях до мъртвата пепел на огъня и се взирах в здрачната улица.

Не бе изключено да има и други възможности — някъде в града би могло да се попадне на някаква следа. Отговорът можеше да се крие и другаде из планетата, на запад или на юг, а не към извисяващите се планини на север. Но не ми достигаше воля. Не исках да се движа. Нямах желание за нови опити. Бях готов да се предам.

Освен да те последвам, джудже, помислих си.

Но знаех, че така не бива да се мисли. Това е пораженско отношение. Драматизирах излишно нещата. Когато дойдеше време за нов опит, когато се мернеше поне лъч на надежда, щях да стана и да тръгна.

Но сега просто си седях и се съжалявах — не само себе си, а и всички останали. Макар че не можех да кажа защо би трябвало да съжалявам за Смит, Тък или Сара. Бяха получили каквото им бе нужно.

В здрача на улицата трепна сянка, по-тъмно петно сред сивотата. У мен припламна ужас, но не се поместих. Ако онова, което беше долу, искаше да се качи и да ме хване, можеше да ме намери тук, край пепелта от огъня. При мене още беше сабята и макар че си служех несръчно с нея, щях да я използвам при бой.

За да мисля така, сигурно бях много напрегнат и изнервен. Нямах никакво основание да мисля, че в града има нещо, което би ме нападнало. Градът бе пуст и изоставен, в него нищо не помръдваше освен сенките.

Но тази сянка продължаваше да се движи, докато я гледах. Излезе от улицата и тръгна към мене по платформата. Движеше се с подскачане като старец, който върви с препъване по тясна алея с неравна повърхност.

Видях, че е Роскоу и му се зарадвах на бедния. Когато се приближи, станах, за да го поздравя.

Той спря до самата врата и заговори внимателно, като че ли се бореше съзнателно с навика си да римува. Правеше умишлено паузи между всички думи:

— Ти ще дойдеш с мене.

— Роскоу, благодаря ти, че се върна — поздравих го аз. — Какво става?

Той стоеше в здрача и ме гледаше глупаво. После каза все така бавно и внимателно, с подчертаване на всяка дума:

— Ако математиката действа… — Спря се. Математиката явно му създаваше големи неприятности.

— Имах неприятности — потвърди го на глас той. — Бях объркан. Но успях да се справя и сега съм по-добре. Успях да се справя и да стана по-добре. — Говорът очевидно му създаваше по-малко затруднения, но все още не му бе лесно. Дългите фрази го напрягаха. Усещаше се как се насилва да говори правилно.

— По-спокойно, Роскоу — посъветвах го аз. — Не се напрягай прекалено. Справяш се добре. Само по-спокойно.

Но той не смяташе да го кара спокойно. Беше обладан от онова, което искаше да ми каже. То се бе трупало у него отдавна и сега просто се налагаше да бъде изречено.

— Капитан Рос — подхвана той отново, — известно време се страхувах. Страхувах се, че няма да се получи. Защото на тази планета има две неща. И двете се бореха да бъдат изразени и аз не можех да ги подредя, наследя, засадя, убедя…