Читать «Куклата на съдбата» онлайн - страница 112

Краката ми бяха започнали да се схващат от клечене и аз се протегнах, за да се подпра с длан на пода преди да сменя позата си. Ръката ми попадна на куклата. Не я вдигнах, не исках да я гледам. Просто прокарах пръсти по издяланата повърхност на тъжното лице и си помислих, че онези, които са засадили планетата и са построили града, не са били първите. Преди те да дойдат, тук е живял друг род, който е построил подобната на черква сграда в края на града. Някой негов представител е издялал куклата и може би, казвах си аз, това дело е било по-голяма победа, по-интелектуално и със сигурност с по-голяма емоционална стойност постижение от издигането на града и засаждането на дърветата.

Но сега нито един от тези родове го нямаше тук. Тук бях аз — представител на друга раса, може би не така велика, но не по-малко лукава от всяка останала. Бях тук, знаех историята, знаех и къде е съкровището, а съкровището беше нещо реално, много по-ценно от натрапчивия мит, който Найт бе преследвал. Беше нещо, което би могло да се продаде, и в това отношение го оценявах много по-добре, отколкото бих оценил един мит. Найт сигурно също е знаел — би трябвало да знае, за да пише по този начин за това, — но когато е научил, навярно вече е бил така обладан от търсенето на фантома си, че най-вероятно го е отминал като маловажно.

Нещастен глупак, помислих си — да отмине такъв шанс. Макар че си дадох сметка, че е възможно и да е научил, след като е разбрал, че планетата не може да се напусне.

Аз самият не бях убеден, че е така. Не можеше да няма начин. Винаги имаше изход, ако човек го търсеше достатъчно упорито. Бандата глупави градинари нямаше да може да ме задържи тук.

Първо щях да хапна нещо и щях да почина, а после щях да се заема с тези други светове. Въпреки мнението на Сара, че е най-вероятно те всичките да са изолирани светове, не бе разумно да се предполага, че на нито един от тях не съществува разумен живот, който да е дорасъл за пътешествия в космоса. А на мене само това ми трябваше. Нужно ми беше единствено да се добера до кораб, какъвто и да е кораб.

Зачудих се да направя ли нещо с джуджето, но реших да го оставя да си виси на въжето под таванската греда. Дори и да го свалях, нямах представа как да постъпя. Какво би искал той. Явно бе пожелал да увисне от гредата и аз нямаше защо да се намесвам. Въпреки че се чудех защо ли го е направил. Признавах, че самата му постъпка доказваше, че е хуманоид. Единствено хуманоидите прибягваха до обесването като начин за самоубийство.

Погледнах към Роскоу. Той беше престанал да пише цифрите си и сега седеше неподвижен, с протегнати крака и загледан в пространството. Като че ли изведнъж му бе хрумнала мисълта за удивително откритие и той бе замръзнал, за да я прецени.