Читать «Колекционерите» онлайн - страница 10

Жената престана да се смее.

— Излиза, че съм си губил времето с книгите на Дейл Карнеги — каза Лио, докато напускаха заведението. — А е трябвало да бъда близо до теб.

— Стига, Лио.

— Добре, добре. Но каква е тая фамилия Москарели? Кои бяха онези вътре?

— Счетоводители от Синсинати, събрали се да пийнат и евентуално да заковат нещо.

— За твой късмет изглеждаха доста застрашително.

— Не беше късмет. Казах им, че репетираме на живо сцена от бъдещ филм — нещо, което в Ел Ей се случва всеки ден. Помолих ги да се направят на мафиоти, за да придадат повече достоверност на сцената. Дори им обещах, че ако се представят добре, ще ги включа във филма. Представи си вълнението на тези обикновени хора.

— Добре де, но откъде беше сигурна, че онзи нещастник ще ти подхвърли нещо на излизане?

— Не знам, Лио — въздъхна Анабел. — Може би ме предизвика издутината в панталоните му. Нима допускаш, че го полях с водата ей така, от проклетия?

На другия ден, удобно настанени в наетия тъмносин линкълн, двамата пътуваха по Уилтшър Булевард в Бевърли Хилс. Лио внимателно оглеждаше магазините.

— Как се сдоби с информацията за него? — попита той.

— По обичайните канали. Той е млад и няма голям опит на улицата, но специалността му е доста интересна.

Анабел вкара колата в паркинга и махна към близката витрина.

— Ей там работи. Жертвите му най-често са обикновени клиенти.

— Как изглежда?

— Метросексуален.

— Какво е пък това_ метросексуален_?! Някаква нова разновидност на педерастията?

— Наистина имаш нужда от повече контакти, Лио. И от по-високи компютърни умения.

След минута влязоха в изискания бутик, където ги посрещна строен и красив младеж в елегантни черни дрехи и руса, пригладена назад коса. По бузите му беше избила модерната напоследък еднодневна брада.

— Сам ли работите? — полюбопитства Анабел, оглеждайки няколкото клиентки на високи токчета, които небрежно се разхождаха между щандовете. Те несъмнено бяха богати, защото цените на изложените обувки започваха от хиляда долара чифта, предлагайки на щастливите купувачки шанса да балансират на 10-сантиметрови токчета въпреки опасността да скъсат ахилесово сухожилие.

— Така ми харесва — каза елегантният младеж. — Приятно ми е да обслужвам клиентите.

— Не се и съмнявам — промърмори Анабел.

После, търпеливо изчакала клиентките да си тръгнат, тя отиде до вратата и обърна табелката. Лио откачи някаква дамска блузка и тръгна към касата, а Анабел небрежно се насочи към пространството зад нея. Младежът протегна ръка да вземе кредитната карта на Лио, но тя се изплъзна и падна на пода. Наведе се да я вдигне, а когато се изправи, установи, че Анабел е точно зад гърба му.

— Хубава играчка — подхвърли тя, оглеждайки портативното устройство за разчитане на кредитни карти, в което потъна пластмасовото картонче на Лио.

— Не можете да влизате зад щанда, госпожо — намръщено каза младежът.

Анабел не му обърна внимание.

— Сам ли го изработи? — попита тя.

— Това е уред за удостоверяване валидността на картите! — отсече продавачът. — Напоследък имаме доста случаи с крадени кредитни карти и собственикът държи да го използваме. Вграденото в него четящо устройство регистрира точната комбинация от цифри и букви в пластмасовото покритие. А аз се старая да го използвам незабелязано, за да не притеснявам клиентите. Надявам се, че разбирате.