Читать «Хубавата Елена» онлайн - страница 27

— Не се сърдете, момчета, но аз… аз не съм само ваша…

Никой не й отговори. Тя опита да се засмее:

— Е, да започнем! Имате ли си някаква йерархия или как… По мое време… Може би с командира?…

Единствен Томи намери сили да се обади:

— С мене накрая и най-дълго!

— Ау, Томи, толкова ли обичате да се целувате със стогодишни бабички?

Шегата ги посъживи. Антон пристъпи с вдървена тържественост, улови раменцата й в грамадните си лапи, целуна я три пъти по стар руски обичай, край двете ъгълчета на устните. Започна:

— Елена, от името на… — Помисли, че би трябвало да бъде не само от името на екипажа, а от името на цялото човечество и рече само: — Благодаря!

Тя му се усмихна:

— Много мило целувате, Ен! — но пак не беше подигравка, защото очите й плуваха в зеленикавосиня вода.

И го целуна по устните с такава сила, че той се облегна на стената, за да не полетят и двамата нанякъде. После тя самата отлетя към Акира, като влюбена бяла птица, и японецът все не пускаше птицата от ръцете си. А Гибсън въртеше безсмислено лостовете на шлюзовия люк и ги въртя напред и назад, докато тя не завъртя и него в прегръдката си.

В камерата птицата някак нетърпеливо смъкна трикотажното си оперение и Санеев побърза да затвори люка, заслепен от тялото й, защото то като че ли си оставаше най-голямото чудо, което бе им демонстрирала.

Японецът се обади, че е готова и, като погледна бегло към екранчето, където миниатюрният брониран Томи прегръщаше една миниатюрна черна фигурка, Санеев включи помпата за изтегляне на въздуха.

— Уф, ще ли съм жив да разбера как става тая работа! — изпъшка у кибернетика съживеният научен копнеж.

Гибсън също някак прекалено бързо бе отворил изходния люк и пак така бързо го затвори, щом тя се гмурна в безпосочната бездна. Изплува отново на големия екран — същата черна фигура, която толкова бе ги изплашила. Сега не ги плашеше, но въпреки това и тримата замряха в уплахата си за нея. Тънките черни ръце плавно им помахаха и този път те разбираха думите им. Десницата описа последна дъга от баскетболната топка, в която бе изчезнала русата главица, към кораба им.

— Праща ни въздушна целувка — отново пресипна Акира.

— Безвъздушна е — тъжно го поправи Санеев и пусна въздуха в шлюза, защото Гибсън ръкомахаше заканително на другото екранче. Двамата бяха без шлемове и не го чуваха.

— Чу ли нещо? — боязливо попита японецът.

Антон, се поколеба, изрече го като въпрос:

— Обичам ви, момчета?

— Ен, това момиче съвсем ще ме подлуди!

— Само теб ли? — промълви Санеев, отваряйки бавно люка, сякаш заслушан в нещо. — Цялото човечество ще…

Гибсън прелетя край него с нещо бяло в ръцете си и се спря чак при екрана. Закри го и това накара Санеев да се хвърли подире му. Тримата допряха глави като за групова снимка. В зърннстата сивота на екрана, който отразяваше цвета на абсолютния студ, топлата черна фигурка бе се превърнала в изпъната черна стрела. Тя се носеше заедно с кораба, неподвижна и безжизнена. Тримата се напрягаха да чуят още нещо, но вече нищо не чуваха — нито в себе си, нито около себе си и не разбираха, че това им напрежение не е траяло повече от няколко секунди до мига, в който стрелата изчезна. Тя не отлетя от кораба, не се самоизстреля нанякъде, просто мигновено се стопи в екранната сивота на вакуума.