Читать «Хубавата Елена» онлайн - страница 26
Любен Дилов
Гостенката не погледна никакъв хронометър, не запита никого колко е часът, рече делово с нотка на самохвалство:
— След десет минути ще бъдете ли готови?
Попитаха: „За какво?“, тя отвърна: „За посрещането“, и гласът на оператора издрънча тенекиено:
— Девойче, стига глупости! Приехме условията ви, но нека…
Гостенката капризно тропна с крак, което я отхвърли към тавана:
— Ама вие там от телекинеза не разбирате ли?
Гибсън се засмя, хвана я за босото краче и я смъкна към себе си с недвусмисленото желание да я подържи в прегръдката си, но тя го отблъсна.
— Не разбираме, Елена — засмя се и Антон. — Ние също не разбираме. Само на хеликоптера ще му трябват петнайсет минути от управлението до стартовите площадки.
Тя викна към микрофона:
— Добре, прибавям още двайсет минути. Ще бъда там точно в нула четири часа, трийсет и две минути и четиринайсет или петнайсет секунди по Гринуич.
— Слушайте… — издрънча невидимият глас от Земята.
— Майрън. — възпря го Антон. — Ние сме, които сега трябва да слушаме. Чакайте я! Дай ни възможност също да я наблюдаваме.
И едва тогава осъзна невероятността на това, което може би щеше да се разиграе отново пред очите им. Другите двама също стърчеха окаменели пред бездната на невъобразимото.
— Ен, пълнете шлюза!
Тихата заповед го изведе от вцепенението. Той погледна универсалния хронометър над пилотския пулт. Ядреният разпад в него отброяваше на отделни екранчета няколко времена: на базата, на Гринуичкия меридиан, абсолютното земно време, времената на Марс и на Венера и всепоглъщащото ги галактическо време. Някъде сред тая бъркотия изумителното момиче определяше като с електронноизчислителна машина потока на съвсем друго време, в което би трябвало да се гмурне. Или пък знаеше някакъв тунел под или над, или между времената, или изобщо в безвремието, което, разбира се, не може да съществува.
— Елена, наистина ли…
Тя не го разбра:
— Ще ни остане време да се напрегръщаме.
Не беше ирония и препатилият космонавт се засрами като момиченце, посегна към кранчето за въздуха, сякаш потърси опора за омекналото си тяло. Гибсън и Акира свирепо занавличаха скафандрите. За да не освирепее като тях, Антон грижливо се зае с обличането си. Никой не поглеждаше повече към нея. Японецът побърза да седне, облечен, но още без шлем, пред екраните. Гибсън застана край люка. Антон си повтаряше, че не е необходимо всички да се обличат, че може пак само Томи да я изпрати в шлюзовата камера, че не е нужно и да я изпращат, защото изходният люк се командува и от кабината, но въпреки това вдигна шлема към главата си. Напомниха му плахо:
— Ен, така не ще мога да ви целуна.
И той изтърва шлема, който се понесе като футболна топка над дългия пулт.