Читать «Хубавата Елена» онлайн - страница 28

Подгонени от сръчните японски ръце, всичките сетива на кораба вече препускаха като обезумели подир изчезналата. Оглеждаха, опипваха, прослушваха цялото пространство на милиони километри наоколо, но екранните им очи и уши си останаха празно сиви.

— Няма — изпъшка отчаяно Акира. — Нищичко! Пак нищичко не разбрахме!

Антон се вгледа в големия хронометър, във всички измислени от хората времена.

— Ама тя… тя… Връзка!

Цифрите в прозорчето на Гринуич скокливо отброяваха секундите и минутите над определеното от нея време за пристигане в базата. Прекалено дълго бяха се залисали с търсенето й. Акира вече крещеше почти в ужас:

— Корморан вика база „Гагарин“, Корморан вика база „Гагарин“.

Обадиха им се след още няколко нетърпимо дълги минути.

— Майрън?…

— Пристигна — съобщи гласът и сам не си вярваше.

— Дай образ! — викна Санеев.

— В момента не я виждам. Преоблича се някъде. После ще ви пусна записа.

— Майрън…

Операторът не се обади повече и те му простиха. Очевидно сега не му бе до тях. Спогледаха се, разбраха, че очите им виждат онова, което им бе така сладостно познато, и гузно се разсмяха в облекчението си. Гибсън подсвирна:

— Ей, таваришчи, да му мисли сега човечеството!

— С телекинезата ще свикне — отзова се Антон. — Но с четенето на мислите не знам как ще стане. Май ще трябва да се учим да мислим по-иначе.

— Представяте ли си скока — възхити се Акира. — Едва-едва изпълзяваме до Марс и Венера, а изведнъж — цялата Галактика става твоя!

— Така изведнъж няма да стане — весело се заяде Томи. — Ти поне няма да го доживееш, стар си. На нея седемдесет години…

— Тя ще ни ходатайствува първо с нас да се заемат.

— Ами ако не им хареса жълтата раса? Засега те са свикнали да работят с английски организъм — възтържествува англичанинът и погали бялото трико, което още държеше в ръцете си.

Антон прекъсна спора им:

— Забелязали ли сте тая странна особеност на човечеството в най-великите си мигове непременно да дрънка глупости?

И отново се засмяха щастливо и отново се размечтаха като момченца над научно-фантастична приказка. Докато позивният сигнал не ги прекъсна окончателно. База „Гагарин.“ викаше Корморан. По радиото.

— Санеев! — позоваха го след отговора на Акира и това беше вече гласът на ръководителя на полета им.

Антон се обади с повторно искане за образ.

— После — отвърна гласът и напълни кабината с нещо кухо и екливо. — Санеев, имате ли пълна филмова документация за това… това момиче?

— Разбира се. Какво…

— Загина — съобщи безстрастно гласът.

Тримата дълго не издадоха звук.

— Корморан,чуваш ли? Корморан…

— Слуша Корморан — механично потвърди Акира.

— Какво изправихте с нея, идиоти! — изкрещя Гибсън и стисна с юмруци слепоочията си.

— Не разбрахме как стана. Появи се точно на секундата. Разтвори това там, около главата си, прегръдки, целувки, не успяхме един въпрос да й зададем. Все се смееше и искаше роклята и другите дрехи, които бяхме й приготвили. Много ги хареса. Скри се зад една цистерна да се облече. Там я и намерихме, като не се върна. В роклята й… мъртва — все така безстрастно изреждаше кратките си съобщения гласът от Земята. — Дано аутопсията ни разкрие нещо. Да ви покажем ли записа?