Читать «Хубавата Елена» онлайн - страница 2

Спокойно, рече си Антон, и бавно положи книгата във въздуха над креслото, за да не отлети нанякъде. И си го повтори още няколко пъти, докато пак така внимателно плуваше към илюминатора. Нямаше още паника у него, макар внезапната поява на някакво космическо тяло в такава близост, че да закрие целия илюминатор, да бе способна да предизвика и повече от паника. Откъде щеше да се вземе, когато наоколо нямаше нищо по-голямо от корпускулярна частица?

Японецът крещеше пискливо: „Човек е! Човек е, ви казвам, видях го!…“ Гибсън го надвикваше: „Стига си пискал! Де да беше човек!…“ — и правеше най-разумното: връщаше се с плувни движения към пулта за управление.

— По местата! — заповяда Антон, преди да се хване с две ръце за рамката на илюминатора.

Стъклото си оставаше плътно покрито. После чернотата се пооттегли. Около нея светна ореолът на марсовотв сияние в един широк и един по-тесен лунен сърп; предметът повторно се отмести, сега на другата страна, деформирайки лунните сърпове около себе си. Не, не беше предмет, залепил се просто за кораба и летящ с неговата инерциална скорост. Съвсем очевидно той притежаваше собствени възможности за движение, защото ту изпреварваше, ту изоставаше от кораба. А това бе чист абсурд за всеки познавач на околоземното пространство.

Антон напълни могъщите си гърди, за да затисне с въздух ужаса, бликнал в стомаха му, да не го пусне да се изкачи до главата. Обърна се. Гибсън бе фокусирал вече екрана на външните камери към левия борд. Една длъгнеста черна фигура стърчеше в студената му сивота, сякаш забита с главата в хълбока на кораба. Тя безспорно имаше крайници и те, черни и тънки, много приличаха на голи негърски крака. В следващия миг фигурата увисна край кораба и тримата видяха, че тя има и ръце, едната от които замаха съвсем по човешки, само че немислимо по-бързо и рязко, отколкото би си позволил разумен човек в свободното пространство. Въпреки това движението й не се отрази на положението на тялото. После ръката отново се отправи към илюминатора. Антон я видя през рамо, а и тримата я чуха да чука по стъклото. Това, естествено, си беше чиста халюцинация. Гибсън изруга, японецът пропя нещо на своя неразбираем японски.

— Командирът на тоя кораб няма ли най-после да каже нещо? — рече англичанинът. — Иска да влезе, дяволът. Ни повече, ни по-малко!

Антон седна до него, но се задъхваше твърде недостойно за един толкова прославен космонавт. Гибсън, поел част от работата на японеца, управляваше доста сръчно вариообектива на камерата и фигурата изпълни сега целия екран. Осветено през илюминатора от тяхната собствена светлина, тялото лъсна с гумена чернота. Съразмерно в пропорциите си, съвсем човешко тяло, чиято глава не се виждаше добре, защото все още бе залепена за илюмннатора. Човекът не беше дори в скафандър, а сякаш в обикновен леководолазен костюм.

— Кажете, другари — рече Антон и това никак не приличаше на началото на обикновените им съвещания, а на обикновена безпомощност.